Читать онлайн «Торнадо»

Но сега на Карл не му се мислеше за по-големия му брат. Щеше да мисли за него после, когато останеше сам.

Облегна се на телената ограда в затвора и огледа спортната площадка на открито. Беше му в кръвта винаги да е нащрек. След двайсет години зад решетките се бе научил да си отваря очите на четири, за да забележи, ако отнякъде се появи враг — явен или прикрит, който да му създава неприятности. Ползваше се с голямо влияние и имаше множество приятели, но не беше любимец на никого.

В другия край на площадката неколцина чернокожи с лъснали от мазилата мускули вдигаха тежести и го зяпаха, без да крият, че го мразят до смърт, и то не за друго, а просто защото не е като тях. Цялото общество бе разделено на враждуващи банди и беше разкъсвано от улични войни и вендети. Да си умреш от смях! Но едва след като влезеш на топло, разбираш какво всъщност е банда. Обществото вътре в затворите бе най-парцелирано, най-разединено, най-сегрегирано.

Днес обаче, а и в близко бъдеще Карл нямаше намерение да се кара с никого. До деня, когато щеше да дойде ред на него и Майрън да работят с отряда извън затвора, на шосето, Карл Хърболд смяташе да бъде образцов затворник. Провеждаха нова програма, част от реформите в затворите, чийто замисъл бе лишените от свобода да се почувстват отново членове на обществото, допринасящи за неговото добруване. Карл пет пари не даваше дали допринася с нещо за обществото. Единственото, което го интересуваше, бе дали тази работа му изнася на него. Щом му дойдеше ред да напусне затворническите стени, за да поработи отвън, щеше пръв да се качи в автобуса.

Затова си кротуваше, гледаше да не бие на очи и да не прави нищо, с което ще привлече вниманието на надзирателите.

Не нарушаваше правилата, не се биеше, дори се държеше прилично. Дори и някой да подметнеше с половин уста обида по негов адрес, Карл се правеше, че не е чул. И да не му харесаше нещо, се преструваше, че не е забелязал. Ето, преди няколко вечери се наложи да стои и да гледа как Майрън прави минет на друг затворник — бял боклук, беше заклал жена си и имаше доживотна присъда, от която бе излежал две години. Беше подкупил Майрън и той бе склонил да му направи минет.

По-агресивните затворници често се опитваха да се възползват от това, че Майрън е умствено недоразвит. Обикновен Карл се намесваше. Но до деня на големия му удар: бягството от затвора, оставаше съвсем малко и не си струваше той да рискува с излишен сблъсък. Пък и Майрън не се дърпаше особено. В замяна на минета получи жива мишка, която по-късно изкорми с дългия си възрозов нокът.

— Не забравяй какво ти казах, Майрън — рече Карл — времето за разходка изтичаше и до вечерта едва ли щеше да им се отвори случай да останат сами.  — Когато ни дойде ред да работим на шосето, гледай да не нервничиш.

— Дадено — отвърна Майрън и насочи вниманието си към разкървавената кожичка на показалеца си.

— Дори за по-правдоподобно ще се престорим на ядосани, задето ни карат да работим в този отряд. Ще се справиш ли?

— То се знае, че ще се справя, Карл — изръмжа другият мъж и загриза кожичката благоговейно, както преди бе ял шоколадовата вафла.