Читать онлайн «Торнадо»

Но ако съвестта наистина бе вътрешен диалог, тя предполагаше отвлечени мисли и представи, на каквито Майрън не беше способен. Всъщност на Карл му беше все едно дали съкилийникът му има съвест. Знаеше, че той ще действа импулсивно, без да му мисли много, много, и точно заради това се бе спрял на него. Майрън нямаше да му опява, ако играта загрубееше.

И понеже стана дума за грубост, Карл си помисли, че Майрън е голяма грозотия. Почти цялата му коса беше окапала, а кожата му беше без пигментация, ако не се брои неестествено червената голяма уста. Ирисите на очите му бяха едва ли не безцветни. От русолявите редки вежди и мигли погледът му изглеждаше още по-изцъклен и празен. Малкото прошарени косми по главата му бяха твърди и къдрави и приличаха на стегната пружина.

Майрън бе особено отблъскващ с размекнатата нуга от пълнежа на шоколадовата вафла, тъмнееща се в ъгълчетата на месестите му устни. Карл извърна очи, за да не гледа как съкилийникът му облизва кафеникавата слюнка.

Мнозина биха се учудили, че въпреки очебийния контраст те двамата с Майрън са приятели. Карл беше снажен, мургав, красив. Ако имаше настроение, вдигаше тежести, не пропускаше и ден, в който да не прави в килията лицеви опори и коремни преси, за да бъде винаги във форма. Имаше убийствена усмивка, досущ като Уорън Бийти на младини. Така поне разправяха другите. Самият Карл беше на мнение, че е по-красив от актьора, който според него си беше смотаняк. Затова пък жена му беше парче и половина. Биваше си я тая госпожа Бийти!

Дума да няма, по отношение на умствения багаж Карл превъзхождаше многократно Майрън Хътс. Притежаваше в излишък от качеството, което липсваше на съкилийника му. Биваше го най-вече в това да крои планове. Блестящите идеи му хрумваха сякаш от само себе си. Ако беше военен, сигурно щеше да се издигне до генерал.

Но дори и най-високопоставените пълководци имаха нужда от войници, които да осъществяват стратегията им. Така и Карл бе стигнал до Майрън.

Можеше да привлече за съучастник всекиго в затвора. Майрън отблъскваше почти всички, дори закоравелите престъпници. Никой не искаше да си има вземане-даване с него. За разлика от него Карл си беше роден водач и с това привличаше като с магнит другите. Превъзхождаше повечето затворници и те му имаха страха. С пъргавия си ум и вродения чар би могъл да привлече за съучастник, когото поиска — всички в затвора бяха и по-умни, и по-жестоки от Майрън, защото дълбоко в себе си той беше добряк. Но Карл знаеше, че ако се хване с някой по-умен престъпник, може да си навлече неприятности.

Не му трябваше човек, който да му противоречи. Несъгласията го разсейваха, а ако се разсееше, като нищо можеше да се издъни и да го заловят отново. За да осъществи плана си за бягство, не му трябваше нищо друго, освен още един чифт очи и уши, човек, който знае да стреля и ако се наложи, няма да се поколебае да натисне спусъка. Майрън Хътс отговаряше на изискванията. Не му трябваше да е умен. Карл имаше ум и за двамата. И бездруго после щеше да търпи натякванията на Сесил. Виж, Сесил мислеше прекалено много. Умуваше над всяка дреболия. Претегляше плюсовете и минусите и така пропиляваше отворилите се възможности. Точно като мъжа от една пощенска картичка, която Карл бе виждал преди години: той държеше пред лицето си фотоапарат, за да снима Айфеловата кула, и изобщо не забелязваше голата французойка, минаваща покрай него — ето такъв беше Сесил.