Уинстън спря да пише, отчасти защото се бе схванал. Не знаеше какво го бе подтикнало да излее този поток от безсмислици. Странно, но докато пишеше, в съзнанието му така ясно изплува съвсем различен спомен, та бе почти готов и него да запише. Чак сега осъзна, че именно тази, другата случка го бе накарала внезапно да реши да се прибере у дома и днес да започне дневника.
Случило се бе тази сутрин в министерството, ако за нещо толкова неясно изобщо може да се каже, че се е случило.
Наближаваше единайсет часа и в Архивния отдел, където работеше Уинстън, изнасяха столовете от кабинките и ги подреждаха в средата на фоайето срещу телекрана за Двеминутката на омразата. Уинстън тъкмо заемаше мястото си в средните редици, когато двамина, които познаваше по външност, но никога не бе разговарял с тях, неочаквано влязоха. С момичето често се разминаваше в коридора. Не знаеше как се казва, но знаеше, че работи в Отдела за художествена литература. Навярно — бе я виждал да носи гаечен ключ в омазнените си ръце — беше техник и обслужваше някоя от машините за писане на романи. Беше самоуверено момиче на около двайсет и седем години с гъста тъмна коса, луничаво лице и бързи атлетични движения. Тесен червен колан, емблемата на Младежкия антисекссъюз, няколко пъти опасваше комбинезона на кръста й, достатъчно стегнато, за да подчертае добре оформените й хълбоци. Уинстън я намрази от пръв поглед. И знаеше защо. Заради атмосферата на хокейно игрище, къпане със студена вода, туристически походи и изобщо заради целомъдрието, което излъчваше. Той мразеше почти всички жени, особено младите и красивите. Именно жените, и преди всичко младите, бяха най-ревностните последователи на партията, те попиваха лозунгите, доброволно шпионираха и надушваха всичко неправоверно. А това момиче му се струваше по-опасно от другите. Веднъж, когато се разминаваха в коридора, тя му хвърли изкосо продължителен поглед, който сякаш го прониза и за миг го изпълни с необясним ужас.
Дори му мина през ум, че може да е агент на Полицията на мисълта. Не беше много вероятно и въпреки това винаги, когато тя бе наоколо, той изпитваше странно чувство на неудобство, примесено със страх, дори враждебност.Вторият беше мъж на име О’Брайън, член на Партядрото, човек на толкова отговорен и толкова висок пост, че Уинстън имаше само смътна представа за важността му. Когато видяха да се приближава черният комбинезон на член на Партядрото, хората по столовете внезапно млъкнаха: О’Брайън беше едър плещест мъж с дебел врат и грубо, весело, жестоко лице. Въпреки внушителния си външен вид той обаче излъчваше известен чар. Навикът му постоянно да сваля и слага очилата на носа си беше необичайно обезоръжаващ и по необясним начин — необичайно изискан. Правеше го с жест, който — ако някой все още мислеше с такива категории — напомняше за благородник от осемнайсети век, поднасящ табакерата си с емфие. Уинстън беше виждал О’Брайън не повече от десетина пъти за почти толкова години. Изпитваше дълбок интерес към него не само защото беше заинтригуван от контраста на изисканите маниери с телосложението му на борец, а много повече заради стаената увереност — или навярно не толкова увереност, колкото надежда, — че политическата правоверност на О’Брайън не е изрядна. Нещо в лицето му го подсказваше недвусмислено. Впрочем може би не толкова неправоверност бе изписана на лицето му, колкото интелигентност. Във всеки случай, той имаше вид на човек, с когото би могло да се разговаря, ако успееш да надхитриш телекрана и да го хванеш насаме. Уинстън никога не беше предприемал и най-малък опит да провери предположението си: всъщност нямаше никакъв начин да го направи. В този миг О’Брайън погледна часовника си, видя, че наближава единайсет, и очевидно реши да остане в Архивния отдел, докато свърши Двеминутката на омразата. Седна на същата редица през няколко стола от Уинстън. Между тях имаше само една дребна, сламеноруса жена, която работеше в съседната на Уинстън кабинка. Момичето с тъмната коса бе точно отзад.