13012181530

Читать онлайн «Honour»

Автор Элиф Шафак

Ще го оставя там. В стая в дома си. Нито много далеч, нито твърде близо. Ще го държа затворен между онези четири стени, между омразата и любовта, които пряко волята си изпитвам — за вечни времена хванати в капана на сърцето ми.

Той ми е брат.

Той, убиецът.

Имена като бучки захар

Село на река Ефрат, 1945 година

Когато се роди Пембе, Назе се натъжи толкова, че забрави колко се е мъчила през последните двайсет и шест час, не забеляза и че между краката й на струйка се стича кръв, а се опита да стане и да излезе. Така поне твърдяха всички — всички, присъствали онзи ветровит ден в стаята, където тя роди.

Но колкото и да искаше да се махне, Назе не можеше да отиде никъде. За изненада на жените в стаята и на мъжа й, който чакаше на двора, повторна вълна от контракции я върна обратно в леглото. След три минути се появи главата на още едно бебе. Много коса, червеникава кожа, цялото мокро и сбръчкано. Пак момиче, само че по-малко.

Този път Назе не се опита да избяга. Въздъхна едва чуто, зарови глава във възглавницата и се извърна към отворения прозорец, сякаш се мъчеше да чуе шепота на съдбата във вятъра, нежен като мляко. Помисли си, че, ако се заслуша внимателно, може и да чуе отговора на небесата. Все трябваше да има причина, обяснение, за което тя и не подозираше, но което със сигурност бе очевидно за Аллаха, за да им даде Той още две момичета, при положение че вече имаха шест и нито един син.

И така, Назе стисна устни, залепи ги като подгъв, и реши да не изрича и дума, докато Аллах не й обясни, докрай и убедително, подбудите за Своите действия.

Дори насън устните й бяха стиснати. През следващите четирийсет дни и четирийсет нощи Назе не изрече и дума. Нито докато готвеше нахут с овча лой от опашката, нито докато къпеше другите си шест дъщери в големия кръгъл тенекиен бидон, нито докато мачкаше сирене и го смесваше с див чесън и подправки, нито когато мъжът й я попита какво име иска да дадат на новородените. Продължи да мълчи, притихнала като гробищата в подножието на хълмовете, където бяха погребани предците й и където някой ден за вечен покой щеше да бъде положена и тя.

В затънтеното кюрдско село сред зъберите нямаше пътища, нямаше електрически ток, нямаше лекар, нямаше училище. През обвивката на усамотението му почти не проникваха новини от външния свят. Последиците от Втората световна война, атомната бомба… Селяните не бяха и чували за тях. Въпреки това бяха убедени, че във Вселената, иначе казано, отвъд бреговете на Ефрат, се случват странни неща. Какво да се прави, светът си беше такъв и нямаше смисъл да се опитват да го проумяват. Всичко, което някога го е имало и което щеше да го има в бъдеще, вече присъстваше тук и сега. Човеците бяха предопределени да водят уседнал живот — като дърветата и молозите. Освен ако не си един от тримата: странстващ мистик, изгубил миналото си, глупак, изгубил ума си, или Маджнун, изгубил своята любима.

Ако изключим дервишите, безумците и влюбените, за останалите нищо не бе изненадващо и всичко си бе такова, каквото трябва да бъде. Случеше ли се нещо в някое кътче, всички останали го научаваха веднага. Тайните бяха лукс, какъвто можеха да си позволят само богатите, а в това село на име Mala Car Bayan; или Дом на четирите вятъра, богати нямаше.