Последната тайна

На моите три жени - Флорбела, Катарина и Инеш

Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите;

хлопайте, и ще ви се отвори1.

Исус Христос

Пролог

ПРИГЛУШЕН ЗВУК ПРИВЛЕЧЕ ВНИМАНИЕТО НА ПАТРИСИЯ.

- Кой е там?

Стори ѝ се, че шумът идва от Sala Inventorie Manoscritti2, съседна на Sala Consultazioni Manoscritti3, където ce намираше, но нищо особено не ce случи. Книгите мълчаливо лежаха върху изящно изработените рафтове на Ватиканската апостоличес- ка библиотека, сякаш приспани от сянката, която нощта разстилаше по прашните им корици. Макар това да беше най-старата библиотека в Европа, а вероятно и най-красивата, тази нощ над мястото тегнеше мрачна, почти зловеща атмосфера, като че ли някаква скрита заплаха витаеше във въздуха.

- Ау, madré mia!4-прошепна Патрисия и тръсна глава, за да прогони необяснимия страх, който я обземаше на моменти.

„Гледам прекалено много филми“, каза си тя. Може би са били стъпките на чиновника. Хвърли поглед към часовника; стрелките показваха единадесет и половина вечерта. Необичаен час за проучвания в библиотеката, но Патрисия Ескалона беше лична приятелка с prefetto5 монсеньор Луиджи Витербо, когото бе посрещнала в дома си в Сантяго де Компостела по време на поклонническото му пътуване през 2010 година. Изпаднал в мистична криза, тогава монсеньор Витербо бе решил да измине Камино де Сантяго и благодарение на техен общ приятел се бе озовал пред вратата на историчката. Бе улучил точния момент; Патрисия го обгради с внимание и любезност, като го настани в дома си, красив апартамент, удобно разположен в малка уличка точно зад катедралата.

Затова когато пристигна в Рим, за да проучи този ръкопис, Патрисия не се поколеба да си поиска услугата обратно. Всъщност префектът на Ватиканската библиотека с готовност изпълни молбата и връщайки любезния жест, с какъвто бе удостоен в Компостела, нареди да отворят вечерта Sala Consultazioni Manoscritti специално, за да може неговата галисийска приятелка да си свърши работата, която я беше довела при него.

Но той направи много повече. Префектът разпореди да донесат за нея оригинала на ръкописа. „За бога, наистина не беше необходимо!“, бе отговорила тогава Патрисия, едва ли не засрамена. Микрофилмите щяха да бъдат напълно достатъчни. Но не, монсеньор Витербо настоя да я поглези. „За историк от вашата класа само оригиналният ръкопис би свършил работа“, настоя той.

И то какъв ръкопис!

Галисийската изследователка плъзна покритата си с ръкавица длан по кафявите символи, изписани благоговейно от ръката на набожен калиграф, докосна страниците остарял, белязан от следите на времето пергамент, които архивистите бяха запечатали в прозрачна пластмасова обвивка. Текстът беше така подреден, че ѝ напомняше на Codex Marchalianus6 или на Codex Rossanensis7. Само че този беше много по-ценен. Тя си пое дълбоко дъх и усети сладникавия аромат на пергамента. Какво удоволствие! Обожаваше топлия мирис на стара хартия!... Захласнато заразглежда малките, правилно подредени символи без орнаменти и главни букви, гръцкия текст, разстлан в непрекъсната права линия, закръглените букви, изписани на равно разстояние една от друга, плътно прилепените думи, сякаш всеки ред беше една-единствена безкрайна и загадъчна дума; таен код, произнесен от Бог при сътворението. Препинателни знаци се срещаха рядко, на места имаше бели петна, диерези и абревиатури на nomina sacra8, подобни на които тя вече бе виждала в Codex Alexandrinus9. Но ръкописът пред нея беше по-ценен от всички, които някога бе държала в ръцете си. Дори само заглавието вдъхваше респект: Bibliorum Sacrorum Graecorum Codex Vaticanus B.

Codex Vaticanus!

Трудно й беше да го повярва, но чиновникът от Ватиканската библиотека, по заповед на префекта, наистина беше поставил на масата пред нея знаменития Codex Vaticanus. Тази реликва от средата на IV век беше най-старият запазен ръкопис от всички ръкописи на пълната Библия със Стария и Новия завет, което го превръщаше в най-голямото съкровище на Ватиканската библиотека. И, забележете, то беше поверено на нея. Невероятно. Дали някой в университета щеше да ѝ повярва?

Патрисия изключително внимателно обърна страницата, сякаш се страхуваше да не повреди пергамента, въпреки че той беше защитен от прозрачното покритие, и незабавно се потопи в текста. Прочете първата глава от Послание до евреите; онова, което търсеше, беше в самото начало. Погледът ѝ шареше по редовете, устните ѝ шепнеха фразите на гръцки, сякаш произнасяше молитва, докато най-сетне намери думата, която търсеше.

- А, ето я! - възкликна тя.

Phanerón10.

Беше изумително. Патрисия вече бе чувала за този термин, но едно беше да разговаря за това в кафенето на факултета и съвсем различно - да го види със собствените си очи в самата Ватиканска библиотека, изписан от калиграф през IV век, горе-долу по времето, когато Константин приема християнството и когато се провежда Първият Никейски събор, на който окончателно са поставени основите на христологическата теология. Беше изпаднала в екстаз. Усещането беше неповторимо. Само като си помислеше, че...

Отново чу шум.

Патрисия подскочи от уплаха и се върна в настоящето. Насочи вниманието си към Sala Inventario Manoscritti, вдясно от нея, откъдето отново долиташе шумът.

- Има ли някой? - попита Патрисия с треперещ глас.

Отговор не последва. Залата изглеждаше пуста, макар че не можеше да бъде напълно сигурна, при всички тези сенки в полумрака. Дали шумът не идваше от Sala Leonina? От мястото, където се намираше, тя не можеше да види големия салон на библиотеката, затова нямаше как да разбере. През нощта от това място я побиваха тръпки.

- Signore!11 - извика тя на своя италиански с испански акцент, търсейки чиновника, който префектът беше повикал, за да ѝ помага. - Per favorе, signore!12

Цареше пълна тишина. Патрисия се подвоуми дали да остане на стола и да продължи работата си по ръкописа в мрачната атмосфера на това потискащо място, но истината бе, че внезапният шум и тежката тишина, която я обгръщаше, я напрягаха. Къде, по дяволите, се беше запилял чиновникът? Кой причини шума, който беше чула? Ако това бе той, защо не отговаряше?

- Signore!

Отново нямаше отговор. Обзета от необяснимо безпокойство, Патрисия внезапно се изправи, сякаш очакваше рязкото движение да прогони собствения ѝ страх. Трябваше да разбере какво става. „За последен път се затварям сама в библиотека посред нощ“, каза си тя. В тъмнината предметите изглеждаха зловещи и страшни. Защо сега нейният Маноло не беше тук?!

Направи няколко крачки и пристъпи прага, решена да разкрие мистерията около изчезването на чиновника. Влезе в потъналата в мрак Sala Inventorie Manoscritti и забеляза нещо бяло на пода пред краката си. Погледна надолу. Беше просто един бял лист хартия. Заинтригувана, Патрисия приклекна, наведе се и без да го вдига от пода, се взря в него.

„Какво, по дяволите, е това?“ - запита се тя. В същия миг видя как един силует се отдели от сенките и се насочи към нея. Сърцето ѝ подскочи от уплаха и тя понечи да извика, но една огромна ръка притисна устата ѝ и от нея излезе само приглушен, дрезгав стон. Опита се да избяга, но непознатият беше едър и силен и не ѝ позволи да помръдне. Тя обърна глава, за да се опита да види нападателя. Не успя да различи чертите му, но замаяният ѝ поглед съзря нещо да блести във въздуха. В следващия миг осъзна, че е нож.

Нямаше време да осмисли случващото се, защото усети пронизваща болка, която разкъсваше врата ѝ и внезапно я остави без дъх. Опита се да извика, но не успя. В отчаяно усилие тя сграбчи острието, за да го изтръгне от гърлото си, но някой го държеше здраво, а силите започваха да напускат тялото ѝ. Топла струя потече по гърдите ѝ и в предсмъртна агония тя осъзна, че това беше собствената ѝ кръв.

Това беше последната ѝ мисъл. Изведнъж пред погледа ѝ се разля светлина, която веднага бе изместена от мрак, сякаш някакъв ключ я угаси завинаги.

I

ЧЕТКАТА ОТСТРАНИ ПРЪСТТА, която в продължение на векове бе покривала камъка, прониквайки и в най-тесните процепи. Когато облакът от кафеникав прах се разсея, Томаш Нороня приближи очи до камъка като човек, страдащ от късогледство, и огледа работата си.

По дяволите!

Имаше още пръст. Той въздъхна дълбоко, избърса челото си с опакото на ръката и се приготви за още няколко движения с четката. Тази работа не му се нравеше много, но се примири; знаеше, че в живота не винаги правим онова, което ни се харесва. Все пак, преди да започне отново, той се възнагради с минута почивка. Вдигна поглед да се полюбува на пълната луна, чиято светлина обгръщаше в сребърен ореол величествената Траянова колона. Определено предпочиташе да работи нощем; през деня трафикът в центъра на Рим предизвикваше хаос. Шумът от клаксоните и страшният грохот на каменотрошачките бяха про ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→