Скот Линч

Лъжите на Локи Ламора

На Джени —

За това, че този малък свят бе благословен ти да надничаш зад гърба ми, докато той се създаваше.

Любов, винаги.

Пролог

Момчето, което крадеше твърде много

1

В разгара на дългото дъждовно лято на Седемдесет и седмата година на Сендовани Създателя на крадци от Камор посети неочаквано и без предупреждение Безокия жрец на Храма на Переландро с отчаяната надежда да му продаде момчето на Ламора.

— Сделка имам за теб! — подзе той, може би предвещаващ зло.

— Сигурно пак такава като Кало и Галдо? — запита в отговор Безокия жрец. — Още се мъча да отуча тия кикотещи се кретени от всички лоши навици, които са прихванали от теб, и да ги заменя с лошите навици, нужни на мен!

— Виж сега, Окови — вдигна рамене Създателя на крадци. — Когато се договаряхме, аз ти казах, че те са маймунчета, които се замерят с лайна, но това не ти попречи да…

— Или пък като онази със Сабета? — Плътният, басов глас на жреца натика възражението на Създателя на крадци обратно в гърлото му. — Убеден съм, че си спомняш как за нея едва не ми поиска и коляновите капачки на покойната ми майка! Трябваше да ти платя в медни монетки и да гледам как ти се изсипват червата, докато ги мъкнеш!

— Аааа, ама тя беше необикновена, а пък това момче… то също е необикновено — рече Създателя на крадци. — То е точно такова, каквото ми каза да търся, след като ти продадох Кало и Галдо. Всичко онова, което толкова ти хареса у Сабета! Каморец е, но е мелез. Има теринска и вадранска кръв. Кражбите са му в кръвта — това е толкова сигурно, колкото и че морето е пълно с рибешка пикня! Мога дори да ти го дам… с намаление.

Безокия жрец размишлява дълго върху последното.

— Прощавай — рече той накрая, — но опитът ми подсказва, че ще проявя разум, ако посрещам неочакваните ти изблици на щедрост въоръжен и с гръб, залепен о стената.

Създателя на крадци позволи по лицето му да трепне едно донякъде искрено изражение и там то застина в явна неловкост. Той вдигна рамене с демонстративно нехайство.

— Има проблеми с момчето, да. Но проблемите се дължат единствено на това, че е под моя опека. Ако беше под твоя, сигурен съм, че те биха, ъъъ, изчезнали.

— О… О… Значи имаш вълшебно момче. Защо не каза? — Жрецът почеса чело под бялата копринена превръзка на очите. — Великолепно. Ще го засадя в шибаната земя и ще отгледам лоза, която ще стигне омагьосаната земя отвъд облаците.

— Аааа! Ех, ех, ех, опитвал съм вкуса на твоята жлъч и преди, Окови! — Създателя на крадци преви гръб в подигравателен поклон. — Толкова трудно ли е да признаеш, че си заинтересован?

Безокия жрец се изплю.

— Да речем, че на Кало, Галдо и Сабета ще им дойде добре едно ново другарче за игра, или поне чувал за бъхтене. Да речем, че съм склонен да похарча към три гроша и купа пикня за едно тайнствено момче, което никой не търси. А какъв му е проблемът?

— Проблемът му — отвърна Създателя на крадци — е, че ако не успея да ти го пробутам, ще се наложи да му прережа гърлото и да го хвърля в залива. И ще ми се наложи да го направя още тази вечер.

2

Вечерта, когато момчето Ламора попадна под грижите на Създателя на крадци, старото гробище на Хълма на сенките беше пълно с деца, мълчаливо застанали мирно в очакване да поведат новите им братя и сестри към мавзолеите.

Всички подопечни на Създателя на крадци държаха свещи. Студената им синя светлина сияеше през сребърните завеси на речната мъгла, както уличните лампи блещукат през опушен прозорец. Верига от призрачни пламъчета се виеше надолу по хълма между каменните плочи и обредните пътеки към широкия стъклен мост над Саждения канал, полуневидима в топлата като кръв мъгла, която се процеждаше от мокрите кости на Камор в летните нощи.

— Елате, любими мои, скъпоценности мои, находки мои, не забавяйте крачка! — прошепна Създателя на крадци, докато подтикваше последния от около трийсетте сирачета от Пожарището към Саждения мост. — Тези светлини са ваши нови приятели, дошли да ви водят нагоре по моя хълм. По-живо, съкровища мои. Мракът се пилее, а имаме толкова много да си поговорим.

* * *

В редките мигове на суетни размисли Създателя на крадци мислеше за себе си като за художник. За скулптор по-точно — сираците бяха неговата глина, а старото гробище на Хълма на сенките — неговото ателие.

Осемдесет и осем хиляди души произвеждаха определен постоянен обем боклук. Този боклук включваше и постоянен поток от изгубени, непотребни и изоставени деца. Ясно, че поробителите вземаха някои от тях и ги изпращаха в Тал Верар или на островите Джеремит. В Камор робството беше формално незаконно, но за самото поробване си затваряха очите, ако никой не можеше да защити жертвата.

Така че някои ставаха жертва на поробителите, а повечето — на обикновената глупост. Гладът и болестите, които довеждаше тя, също бяха нещо обичайно за тези, на които им липсваше смелост или умения да си откопчат живот от града наоколо. Разбира се, онези, които притежаваха смелост, но не и умения, често увисваха от Черния мост пред Двореца на търпението. Магистратите на Херцога се отърваваха от малките крадци със същото въже, което ползваха и за големите, макар че се грижеха да връзват за краката на малките тежести, та да увиснат, както си му е редът.

Сирачетата, които оставаха след изпробването на цялото това разноцветно многообразие от възможности, бяха подбирани от бандата на Създателя на крадци и довеждани поединично или на малки групи да слушат утешителния му глас и да ядат топла храна. Скоро те разбираха що за живот ги чака под гробището — сърцето на неговото царство, където сто и четирийсет отхвърлени деца коленичеха пред един-единствен прегърбен старец.

— Бързайте, красавци мои, мои нови синове и дъщери, следвайте колоната от светлинки и стигнете до върха. Още малко, и сме си у дома, още малко, и сме нахранени. Няма дъжд, няма мъгла, няма вонящ задух.

Чумавите времена предоставяха особено големи възможности на Създателя на крадци, а сирачетата от Пожарището се бяха измъкнали от любимия му вид чума — Черния шепот. Тя връхлетя върху областта на Ловците на огън от незнайни краища и карантината (смърт от жреческо копие за всеки, опитал се да прекоси канал или да избяга с лодка) бе наложена тъкмо навреме, за да спаси града от всичко, освен от тревогата и параноята. Черния шепот означаваше мизерна смърт за всеки над единайсет дванайсетгодишен (доколкото разбираха докторите, защото чумата не беше склонна да спазва прекалено твърди правила) и няколко дни безобидни подути очи и зачервени бузи за по-малките.

На петия ден от карантината вече нямаше писъци и опити за прекосяване на канала, така че Пожарището избегна участта, заради която бе получило името си и която го бе спохождала толкова пъти през чумави години. На единайсетия ден, когато вдигнаха карантината и главорезите на Херцога дойдоха да огледат пораженията, бяха оцелели може би едно на осем от живелите дотогава там четиристотин деца. Вече се бяха обединили в банди, за да се защитават взаимно, и проумели някои жестоки житейски необходимости без помощта на възрастните.

Създателя на крадци чакаше, докато ги съберат и изведат от злокобната тишина, възцарила се в стария им квартал.

Плати много сребро за трийсетте най-добри и още повече сребро за мълчанието на главорезите и полицаите, които отърва от дечурлигата. После ги поведе, замаяни, с хлътнали бузи и вонещи адски, през мрака, през парната баня на мъглите на каморската нощ към старото гробище на Хълма на сенките.

Момчето Ламора беше най-малкото и най-дребното от всички, на пет-шест години — само стърчащи кости под хлътнала, омазана с мръсотия кожа. Създателя на крадци дори не беше го избрал — Ламора просто се бе повлякъл заедно с другите, като че там му е мястото. Създателя на крадци го забеляза — но животът му беше такъв, че дори и едно-единствено безплатно сираче бе късмет, който не биваше да пренебрегва.

Беше лятото на Седемдесет и седмата година на Гандоло, Баща на възможностите, Господар на парите и търговията. Създателя на крадци вървеше под савана на нощта и подкарваше разпокъсаната колона от деца.

Само след две години той бе готов да умолява Отец Окови, Безокия жрец, да го отърве от момчето Ламора и точеше ножове, в случай че откаже.

3

Безокия жрец се почеса по небръснатия врат.

— Без майтап?

— Няма майтап! — Създателя на крадци бръкна във връхната си дреха, няколко години по-стара от „просто дрипава“, и извади кожена кесия с тънка кожена връв. Кесията бе боядисана в ръждивочервения цвят на засъхнала кръв. — Вече ходих до големия човек и получих разрешение. Ще му прережа гърлото от ухо до ухо и ще го пратя на рибите да го ръфат.

— О, богове! То направо да се разплачеш. — За Безок жрец пръстите, с които сграбчи Създателя на крадци за слабините, бяха твърде бързи и сигурни. — Намери си някой друг малоумник да дрънчи с оковите на съвестта ти.

— Съвестта да ходи да пикае нагоре в някой комин, Окови. Говоря за сребролюбие — твоето и моето. Не мога да задържа момчето и ти предлагам уникална възможност, истинска далавера.

— Ако момчето е твърде неуправляемо, за да го задържиш, защо просто не му набиеш малко мъдрост в главата и не изчакаш да узрее до подходяща възраст за продажба?

— И дума не може да става, Окови. Възможнос ...