Наследството на тамплиерите

Стив Бери

Наследството на тамплиерите

На Елизабет

Исус каза:

„Знай какво е пред тебе.

Това, което е скрито, ще се разкрие.

Нищо покрито няма да остане неразкрито.“

Евангелие от Тома

Добре ни послужи този мит за Исус.

Папа Лъв X

Пролог

Париж, Франция, януари, 1308 г.

Жак дьо Моле очакваше смъртта, но знаеше, че няма да му предложат последно причастие. Беше двайсет и първият магистър на Ордена на бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон, който бе просъществувал под божията опека двеста години. Но през последните три месеца заедно с пет хиляди свои братя Дьо Моле се бе оказал пленник на Филип IV, крал на Франция.

— Изправи се — нареди му Гийом Имбер от прага.

Дьо Моле продължи да седи на леглото.

— Безочлив си, дори пред лицето на собствената си гибел — отбеляза Имбер.

— Само арогантността ми е останала.

Имбер бе дребен и слаб. Изражението на длъгнестото му лице бе напълно безчувствено. Беше Велик инквизитор на Франция и личен изповедник на Филип IV, което означаваше, че има влияние над краля. Дьо Моле безброй пъти се бе питал какво друго освен болката носи радост на душата на доминиканския монах. Но пък знаеше какво точно я разгневява.

— Няма да сторя нищо от онова, което желаете.

— Вече си сторил много повече, отколкото съзнаваш.

Вярно бе и Дьо Моле отново остро съжали за слабостта си. Изтезанията на Имбер в дните след арестите от тринайсети октомври бяха жестоки и мнозина от братята бяха признали измислените злодеяния. Дьо Моле тръпнеше от срам при спомена за собствените си слова — че бъдещите членове на ордена трябва да се отрекат от Исус Христос и да заплюят кръста в знак на презрението си към него. Дьо Моле се бе прекършил дотам, че бе написал писмо, призоваващо останалите братя да си признаят, както бе направил самият той. Мнозина го бяха послушали.

Преди няколко дни в Париж най-после бяха пристигнали пратеници на негово светейшество Климент V. Известно бе, че Климент е марионетка на Филип и по тази причина предходното лято Дьо Моле бе донесъл със себе си във Франция златни флорини и дванайсет коня, натоварени със сребро. Ако нещата не тръгнеха според плана, щяха да използват парите, за да купят кралската благосклонност. Но бе подценил Филип. Кралят не желаеше само пари. Копнееше за всички притежания на ордена. Изфабрикуваха се обвинения в ерес и хиляди тамплиери бяха арестувани за един-единствен ден. Дьо Моле бе доложил на папските пратеници за мъченията, публично се бе отрекъл от признанията си и вярваше, че това ще доведе до наказателни мерки. Ето защо сега каза:

— Предполагам, Филип е притеснен да не би папата всъщност да притежава характер.

— Не е особено благоразумно да обиждаш човека, който те държи в плен.

— А какво е по-благоразумно?

— Да правиш каквото ти се каже.

— Тогава как ще отговарям пред моя Бог?

— Твоят Бог очаква теб и всички други тамплиери да му отговорите — заяви Имбер с обичайния си метален, лишен от емоции глас.

Дьо Моле нямаше желание да спори. През последните три месеца бе преживял безкрайни разпити и лишения от сън. Оковаваха го, мазаха стъпалата му с мазнина и ги държаха до огъня, разпъваха тялото му в диба. Дори го бяха принуждавали да гледа, докато пияни тъмничари изтезаваха братята му тамплиери, повечето от които бяха обикновени фермери, дипломати, счетоводители, занаятчии, моряци и чиновници. Срамуваше се от думите, които го бяха принудили да изрече, и не пожела да каже каквото и да било друго. Облегна се назад във вонящото легло с надеждата мъчителят му да го остави на мира.

Имбер направи знак. Двама пазачи се вмъкнаха през прага и го изправиха грубо на крака.

— Доведете го — нареди Имбер.

Дьо Моле бе арестуван в Парижкия храм и от октомври насам продължаваха да го държат там. Високата сграда с четири ъглови кули бе главна квартира на тамплиерите и не притежаваше зала за изтезания. Имбер бе импровизирал, превръщайки един параклис в място на невъобразими страдания. Дьо Моле бе чест посетител там през последните три месеца.

Завлякоха го в параклиса и го поставиха в средата на пода на черни и бели квадрати. Много от братята полагаха клетвата си към ордена именно под осеяния със звезди таван.

— Научих — започна Имбер, — че тук са се провеждали тайните ви церемонии. — Французинът, облечен с черна роба, важно закрачи към единия край на дългото помещение и застана до резбована ракла, която Дьо Моле добре познаваше. — Разрових тази ракла. Съдържа човешки череп, две бедрени кости и бяла погребална плащаница. Доста любопитно, нали?

Нямаше намерение да говори и затова заповтаря наум думите, които всеки послушник изричаше при постъпването си в ордена. Ще изтърпя всичко, което е угодно на Бог.

— Много от братята ти ни разказаха как сте използвали тези предмети. — Имбер поклати глава. — Ето колко гнусен е станал орденът ви!

Това бе прекалено.

— Отговаряме единствено пред папата като служители на божия наместник. Само той може да ни бъде съдник.

— Вашият папа е подвластен на моя господар. Той няма да ви спаси.

Вярно беше. Пратениците бяха дали да се разбере, че ще предадат на папата отричането му от собствените признания, но бяха изразили съмнение, че това би променило съдбата на тамплиерите.

— Съблечете го — нареди Имбер.

Ризата, която носеше от деня на арестуването си, бе смъкната от тялото му. Не му стана особено неприятно, тъй като мръсната тъкан вонеше на изпражнения и урина. Но уставът забраняваше братята да излагат на показ телата си. Дьо Моле знаеше, че Инквизицията предпочита жертвите си голи — и лишени от гордост, — затова си наложи да не издаде негодуванието си. Петдесет и шест годишното му тяло все още бе стегнато и изправено. Като всички братя рицари, и той се бе грижил добре за себе си. Изправи се в пълен ръст, стараейки се да запази достойнство, и спокойно попита:

— Защо е нужно да бъда унижаван?

— Какво искаш да кажеш? — Въпросът съдържаше известна изненада.

— Тази зала е място за молитви, а вие ме събличате и се взирате в голотата ми, макар да знаете, че братята ненавиждат подобно разголване.

Имбер протегна ръка, отвори раклата и измъкна дълго тъкано платно.

— Срещу вашия безценен орден са отправени десет обвинения.

Дьо Моле ги знаеше наизуст — пренебрегване на тайнствата, идолопоклонничество, извличане на облаги от неморални действия, та чак до снизхождение към хомосексуалните контакти.

— Най-силно ме безпокои — започна Имбер — изискването всеки брат да отрече, че Исус е нашият Бог, и да плюе и стъпче истинския кръст. Един от братята ти дори ни осведоми, че някои пикаят върху образа на нашия Бог Исус върху кръста. Вярно ли е?

— Питайте него.

— За съжаление изпитанията не му понесоха.

Дьо Моле не отговори.

— Моят крал и негово светейшество се обезпокоиха най-вече от това обвинение. Нима като човек, отдаден на Църквата, не виждате колко голям ще е гневът при това отричане на Христос като наш Спасител?

— Предпочитам да разговарям единствено с папата.

Имбер направи знак. Двамата пазачи сложиха пранги на китките на Дьо Моле, отстъпиха назад и разпънаха ръцете му, без да обръщат внимание на разкъсаните мускули. Имбер измъкна изпод расото си камшик с няколко езика. Крайчетата им подрънкваха по пода и Дьо Моле забеляза, че всяко завършваше с парченце кост. Имбер замахна с камшика под разперените ръце на пленника и шибна голия му гръб. Болката рязко прониза рицаря, после постепенно намаля, преминавайки в неотслабващо парене. Преди плътта да успее да се съвземе, последва нов удар, после още един. Дьо Моле не искаше да доставя удоволствие на Имбер, но болката го зашемети и той изкрещя в агония.

— Няма да се подиграваш с Инквизицията — обяви Имбер.

Дьо Моле направи опит да се овладее. Срамуваше се, че извика. Втренчи се в мазния поглед на мъчителя си и зачака следващия му ход.

Имбер отвърна на погледа му.

— Отричате нашия Спасител, твърдите, че е обикновен човек, а не Син Божи. Скверните истинския кръст. Е, добре. Сега ти ще разбереш какво значи да изтърпите кръста.

Камшикът удари отново — гърба, задните му части, краката. Парченцата кост раздираха кожата му. Запръска кръв.

Светът избледня.

Имбер спря.

— Сложете корона на магистъра — изкрещя той.

Дьо Моле вдигна глава и се опита да фокусира погледа си. Съзря нещо, което приличаше на кръг от черно желязо. По ръба бяха заковани пирони. Върховете им бяха закривени надолу и навътре.

Имбер се приближи към него.

— Сега ще видиш какво е изтърпял нашият Бог. Нашият Бог Исус Христос, който ти и братята ти отричате.

Заклещиха короната върху черепа му и я натиснаха силно надолу. Пироните се забиха в скалпа и от прободните рани потече кръв, напоявайки прораслата му мазна коса.

Имбер захвърли камшика.

— Доведете го.

Завлякоха Дьо Моле към отсрещната страна на параклиса, към високата дървена врата, която някога водеше към неговия апартамент. Някой из ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→