Играч първи, приготви се

ЪРНЕСТ КЛАЙН

ИГРАЧ ПЪРВИ, ПРИГОТВИ СЕ

На Сюзан и Либи

Защото няма карта за мястото, към което сме тръгнали

□□□□

Ловът започна една съботна сутрин

Чудесен момент, защото дори и през смутната 2040 г. съботните утрини все още бяха неприкосновени. Това си оставаше единствената сутрин всяка седмица, когато децата не бяха натоварени с наложени им от възрастните задължения като ходене на училище или църква. В събота сутрин можеше да си стоиш по пижама, да се курдисаш на килима в хола и да се наслаждаваш на поредицата от анимационни филмчета, захаросаните зърнени закуски, видеоигрите и необятните възможности на въображението си.

В събота сутрин всичко изглеждаше възможно.

Всички на моята възраст си спомнят къде са били и какво точно са правили, когато са чули за пръв път за състезанието. Аз седях в скривалището си и гледах епизод наРоботек— една изключително стара японска анимационна поредица, която наскоро бях открил по канала за класическа анимация. Точно по средата на епична звездна битка новинарският бюлетин изскочи във видеофийда ми и обяви, че Джеймс Холидей е починал тази нощ.

Естествено, знаех кой беше Холидей. Всички знаеха. Tой беше гениалният автор на видеоигри и създател на ОАЗИС — масова онлайн симулация за множество играчи, постепенно прераснала в глобалната виртуалнa реалност, която почти цялото човечество сега използваше ежедневно за всичко — от бизнес до комуникация и развлечения. Безпрецедентният успех на ОАЗИС бе превърнал Холидей в един от най-богатите хора в света.

Първоначално не разбирах защо медиите вдигаха такъв шум около смъртта на милиардера. Все пак хората на планетата Земя си имаха други грижи. Дългогодишната енергийна криза. Катастрофалните климатични промени. Повсеместния глад, бедност и болести. Пет-шест войни. Сещате се — "Кучета и котки живеят в хармония… масова истерия"[1]. Обикновено новините не прекъсваха интерактивните комедийни сериали и сапунени опери, освен ако не се бе случило нещо наистина важно. Като например разпространението на смъртоносен вирус или изчезването на някой голям град в облака на атомна бомба. Такива важни неща. Колкото и известен да беше, на смъртта на Холидей трябваше да се посвети само кратък сегмент във вечерните новини, за да можеше мърлявият народ да поклати завистливо глава, когато водещите съобщяха безсрамно голямата сума пари, която щяха да получат наследниците на богаташа.

Но в това беше проблемът. Джеймс Холидей нямаше наследници.

Бе починал на шейсет и седем години като ерген, без да има живи роднини и — според повечето слухове, без нито един приятел. Беше прекарал последните петнайсет години от живота си в уединение, а през това време (ако можеше да се вярва на слуховете) се бе побъркал окончателно и безвъзвратно.

И така — истинската невероятна новина от онази януарска сутрин, новината, която накара всички от Торонто до Токио да се подмокрят от кеф, засягаше завещанието на Холидей и съдбата на огромното му богатство.

Той бе оставил кратко видео послание заедно с инструкции записът да бъде пуснат в световните медии, когато умре. Бе се погрижил и всеки потребител на ОАЗИС веднага да получи копие от видеоклипа. Още помня как чух познатия електронен звън, когато имейлът пристигна в пощата ми само няколко секунди след първия новинарски бюлетин.

Видео посланието му всъщност представляваше внимателно монтиран късометражен филм, озаглавенПоканата на Анорак.Известен с ексцентричността си, Холидей беше вманиачен на тема 80-те години на XX в. — десетилетието, през което бил тийнейджър — и вПоканата на Аноракбе пълно с, както разбрах по-късно, малко известни препратки към попкултурата на 80-те, които не забелязах първия път, когато го гледах.

Целият клип бе малко по-дълъг от пет минути, а в следващите дни и седмици щеше да се превърне в най-задълбочено изследвания филмов материал и да надмине дори филма на Запрудер[2]по броя анализи на всеки кадър, които му бяха посветени. Поколението на моите връстници щеше да научи наизуст всяка секунда от посланието на Холидей.

***

Поканата на Аноракзапочва със звук от тромпети — началото на стара песен на имеКупонът на мъртвеца.

Песента звучи на черен фон през първите няколко секунди, докато към тромпетите не се включва китара, а миг по-късно се появява Холидей. Но той не е 67-годишен старец, грохнал от старост и болести. Изглежда точно както на корицата на списаниеТаймот 2014 г. — висок, слаб, здрав мъж на четирийсет години, с буйна коса и с неизменните си очила с рогови рамки, превърнали се в негова запазена марка. Носи и същите дрехи, като на снимката за списанието — избелели джинси и оригинална тениска наSpace Invaders.

Холидей е на гимназиална танцова забава в просторен физкултурен салон. Заобиколен е от тийнейджъри, чиито дрехи, прически и танцови движения показват, че действието се развива в края на 80-те години на XX век[3]. Той също танцува — нещо, което никой не го е виждал да прави в реалния живот. Ухилен налудничаво, се върти бързо в кръг, размахва ръце, поклаща глава в такт с музиката и с лекота изпълнява няколко емблематични за 80-те години танцови стъпки. Но няма партньорка. Както се пее в една песен, танцува сам със себе си.

За кратко в долния ляв ъгъл на екрана се появява текст от няколко реда, в който се изреждат името на групата, заглавието на песента, звукозаписната компания и годината на издаване, сякаш това е стар клип по MTV:Купонът на мъртвеца, Оинго Боинго, Ем Си Ей Рекърдс, 1985 г.

Когато започва текстът на песента, Холидей продължава да танцува и си отваря устата заедно с вокалиста. "Изтупан съм, а няма къде да отида. Мъртвецът ми диша във врата. Не бягай, аз съм…".

В този миг той застива, с дясната си ръка прави жест, сякаш реже с ножици, и музиката утихва. В същия момент танцуващите в салона зад него изчезват и обстановката внезапно се променя.

Сега Холидей стои в погребална зала до отворен ковчег[4]. В ковчега лежи друг, много по-стар Холидей — с измършавяло и разядено от рак тяло. Върху клепачите му блестят две лъскави монети[5]. По-младият се взира в трупа на по-старата си личност с престорена тъга, а после се обръща към опечалените[6]. Той щраква с пръсти и в дясната му ръка се появява свитък. Отваря го със замах, свитъкът се размотава чак до пода и се плъзва по пътеката между столовете. Тогава се обръща към камерата и започва да чете: "Аз, Джеймс Донован Холидей, в напълно ясно съзнание и с бистър ум, чрез настоящето заявявам, че това е последната ми воля — и отменя всички свои предходни завещания…". После продължава да чете все по-бързо, изрежда още няколко параграфа юридическа терминология, докато накрая думите му стават неразбираеми. И в следващия миг спира рязко.

— Забравете — казва той. — Дори с тази скорост ще ми трябва цял месец да го прочета докрай. За съжаление, не разполагам с толкова време.

Той хвърля свитъка, който изчезва сред облак блещукащ златист прах.

— Ще ви кажа само най-интересното.

Погребалната зала изчезва и декорът се сменя отново. Сега Холидей стои пред вратата на огромен банков трезор.

— Цялото ми имущество, включително контролният пакет акции от компанията миГригериъс Симюлейшън Систъмс,ще бъде депозирано при попечител, докато единственото условие, което съм поставил в завещанието си, не бъде изпълнено. Първото лице, което изпълни това условие, ще наследи състоянието ми, което в момента възлиза на над двеста и четирийсет милиарда долара.

Вратата на трезора се отваря п Холидей влиза в него. В огромното помещение има купчина златни кюлчета, голяма колкото къща.

— Ето къде влагам парите си — казва Холидей, широко ухилен. — Какво пък толкова? Няма как да ги вземете, нали?

Той се обляга на купчината от кюлчета и камерата показва лицето му в близък план.

— Убеден съм, че се чудите какво трябва да направите, за да сложите ръка върху цялото това богатство. Не бързайте толкова, хлапета, и до това ще стигна… — Той замълчава, за да предизвика драматичен ефект, а изражението му се променя като на човек, който се кани да разкрие нещо изключително изненадващо.

Щраква с пръсти и трезорът изчезва. В същия миг изведнъж се смалява и се превръща в малко момче с кафяви панталони и избеляла тениска с героите отМъпет Шоу,както всъщност изглежда на една училищна снимка, направена през 1980 г., когато е на осем. Малкият Холидей стои в претъпкан хол с тъмнооранжев килим, стени с ламперия и кичозно обзавеждане от 70-те години. ТелевизорZenithс 21-инчов екран се вижда зад него, а към приемника е включена игрална конзолаAtari 2600.

— Това е първата система за видеоигри, която имах — казва с изтънял гласец.— Atari 2600.Подариха ми я за Коледа през 1979 г. — Той сяда пред видеоиграта, взема джойстика и започва да играе.

— Любимата ми игра — кимва към екрана, където малко квадратче минава през поредица от прости лабиринти. — Казваше сеAdventure.Също като много от първите видеоигри, тя е създадена и програмирана от един-единствен човек. Но по онова време отAmapuотказвали да посочват имената на програмистите, затова името на човека, създал играта, не е написано никъде на опаковката. — На телевизионния екран виждаме как той посича един дракон с меч, но поради ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→