В служба на злото

Авторски права

Robert Galbraith

CAREER OF EVIL

First published in Great Britain in 2015 by Sphere

© 2015 J.K. Rowling

The moral right of the author has been asserted.

All characters and events in this publication, other than those clearly in the public domain, are fictitious and any resemblance to real persons, living or dead, is purely coincidental.

All rights reserved.

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means, without the prior permission in writing of the publisher, nor be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition including this condition being imposed on the subsequent purchaser.

Cover design & Photography: Nico Taylor © Little Brown Book Group Limited 2015

Full credits appear at the back of the book.

Selected Blue Öyster Cult lyrics 1967–1994 by kind permission

of Sony/ATV Music Publishing (UK) Ltd.

www.blueoystercult.com

‘Don’t Fear the Reaper: The Best of Blue Öyster Cult’ from Sony Music Entertainment Inc available now via iTunes and all usual musical retail outlets.

© Надя Баева, превод

ИК „Колибри“, 2016

ISBN 978-619-150-792-4

За автора

Робърт Галбрейт е псевдоним на Дж. К. Роулинг, авторка на знаменитата поредица за Хари Потър и на романа „Вакантен пост”.

Анотация

Когато Робин Елакот получава загадъчна пратка, с ужас открива, че тя съдържа… отрязан женски крак.

Шефът й, частният детектив Корморан Страйк, макар и по-малко шокиран, е също толкова разтревожен.

Четирима души от миналото му може да стоят зад това. Страйк знае, че всеки от тях е способен на доживотна злопаметност и небивала жестокост.

Двамата с Робин вземат нещата в свои ръце и се потапят в мрачния и извратен свят на заподозрените. Докато се надпреварват с коварния план на убиеца – един съвременен Джак Изкормвача – Страйк и Робин се сблъскват с нови ужасяващи разкрития.

„В служба на злото“ е третият роман от възторжено посрещнатата поредица за частния детектив и неговата сътрудничка. Това е страховита и сложно замислена мистерия с изненадващи обрати на всяка крачка, но и завладяващ разказ за мъж и жена, озовали се на кръстопът в личния и професионалния си живот.

В служба на злото

На Шон и Матю Харис

Правете каквото искате с това посвещение,

само недейте...

в никакъв случай недейте

да си го татуирате на челата.

* * *

I choose to steal what you choose to show

And you know I will not apologize –

You’re mine for the taking.

I’m making a career of evil . . .

Blue Öyster Cult, ‘Career of Evil’

Lyrics by Patti Smith1

1 Онова, което си изложила на показ, решен съм да открадна. / Да искам прошка не възнамерявам – / ти отредена си за мен, а не за друг. / На злото в служба се поставям...

Блу Ойстър Кълт, „В служба на злото“. Текст Пати Смит – Б. пр.

1

2011

This Ain’t the Summer of Love2

2 Не е това лятото на любовта – Б. пр.

Не беше успял да отмие всичката й кръв. Тъмна линия, подобна на скоба, личеше под нокътя на средния пръст на лявата му ръка. Започна да я чопли, макар че му харесваше да я вижда там като спомен за удоволствията от предишния ден. След минута безплодни опити пъхна окървавения нокът в устата си и го засмука. Острият дъх му припомни миризмата на пороя, който беше бликнал неудържимо върху покрития с плочки под и беше оплискал чак стените. Дънките му се напоиха, а прасковено розовите хав­лиени кърпи в банята се превърнаха в окървавени парцали.

Тази сутрин цветовете изглеждаха по-ярки, светът – по-пленителен. Чувстваше се ведър и ободрен, сякаш я беше погълнал и нейният живот се бе влял в него. Убиеш ли ги, вече ти принадлежаха: беше далеч по-върховно овладяване, отколкото чрез секс. Да знаеш как изглеждат в момента на смъртта бе интимност, непостижима между две живи тела.

Обзе го порив на възбуда при мисълта, че никой нямаше представа какво е направил, нито какво още се канеше да извърши. Смучеше средния си пръст, щастлив и умиротворен, облегнат на топлата стена под слабите лъчи на априлското слънце, с поглед, вперен в къщата насреща.

Не беше елегантна къща. Беше най-обикновена. Ала безспорно по-хубаво място за живеене от миниатюрния апартамент, където вчерашните му втвърдени от кръв дрехи, напъхани в черни торби за боклук, чакаха да бъдат изгорени и където бяха ножовете му – лъснали след измиването им с белина, затъкнати зад тръбата под кухненската мивка.

Тази къща тук имаше малко дворче отпред, черна ограда от ковано желязо и отдавна некосена морава. Двете бели външни врати в близост една до друга подсказваха, че триетажната сграда е разделена на апартаменти. В този на приземния етаж живееше момиче на име Робин Елакот. Въпреки че си беше поставил за задача да узнае истинското й име, мислено я наричаше Секретарката. Току-що я бе зърнал да минава пред еркерния прозорец. Познаваше се отдалеч, че е тя заради ярката й коса.

Наблюдението на Секретарката беше бонус, приятна добавка. Разполагаше с няколко свободни часа, затова бе решил да дойде да я погледа. Днес беше ден за отдих между ликуването от вчерашния и утрешния ден, между удовлетворението от вече стореното и вълнението от предстоящото.

Дясната врата се отвори и Секретарката излезе, придружавана от мъж.

Все още облегнат на топлата стена, той се загледа към пътя, като стоеше в профил към тях, за да изглежда, все едно чака приятел. Никой от двамата не му обърна внимание. Тръгнаха по улицата. След като им даде минута преднина, реши да ги последва.

Тя беше с дънки, тънко яке и ботуши с ниска подметка. Дългата й къдрава коса леко червенееше на слънцето. Стори му се, че долавя някаква сдържаност у двойката, не разговаряха помежду си.

Биваше го да разгадава хората. Беше разгадал и очаровал момичето, което умря вчера сред окървавените прасковено розови хавлии.

Вървеше след тях по дългата улица в жилищния квартал; беше пъхнал ръце в джобовете, запътен сякаш към магазините, а тъмните му очила не се открояваха в ярката сутрин. Клоните на дърветата се полюшваха под лекия пролетен ветрец. В края на улицата двойката пред него сви наляво към широкия оживен булевард с офиси от двете страни. Минаха покрай сградата на общината в Ийлинг с блестяща под слънцето окачена стъклена фасада.

Сега съквартирантът, или приятелят на Секретарката, или какъвто там й беше – с отчетливо изрязан профил и квадратна челюст, – й говореше. Тя му отвърна кратко и без усмивка.

Жените бяха такива дребни и мръсни душици. До една бяха намусени кучки, които очакват от мъжете да ги правят щастливи. Само когато лежаха мъртви и изпразнени от съдържание, ставаха пречистени, загадъчни, дори прекрасни. Тогава бяха изцяло твои, неспособни да вдигат скандал, да се съпротивляват или да те напуснат – бяха на разположение да правиш с тях, каквото искаш. Трупът на онази другата беше натежал и отпуснат, след като той източи кръвта му: превърна се в негова кукла, играчка.

Продължи да върви след Секретарката и приятеля й през оживения търговски център „Аркадия“, недоловим като дух, като бог. Дали пазаруващите в съботния ден изобщо можеха да го видят, или се беше превърнал в нещо различно, двойно по-жив, получил дарбата да е невидим?

Стигнаха до автобусна спирка. Той се поспря недалеч от тях, престори се, че гледа през отворената врата на закусвалня към отрупана с плодове сергия, към картонени маски на принц Уилям и Кейт Мидълтън на витрината на магазинче за вестници и списания, а всъщност наблюдаваше отраженията им в стъклото.

Щяха да се качат на автобус 83. Той нямаше много пари в джобовете си, но му беше толкова приятно да я гледа, че не искаше да слага край все още. Качи се зад тях и чу мъжът да споменава Уембли Сентръл. Купи си билет и ги последва на горното ниво.

Двамата си намериха места един до друг в предната част на автобуса. Той седна недалеч зад тях до свъсена жена, която бе принудена да отмести пазарските си чанти. На моменти гласовете им пробиваха шума от говора на останалите пътници. Когато не приказваше, Секретарката гледаше през прозореца без усмивка на лицето. Не й се ходеше там, където отиваха, сигурен бе в това. Когато отметна кичур коса от очите си, той забеляза, че носи годежен пръстен. Значи щеше да се омъжва... или поне тя така си мислеше. Той прикри усмивката си във вдигнатата яка на якето.

Лъчите на топлото обедно слънце струяха през зацапаните прозорци на автобуса. Качи се група мъже и запълни околните седалки. Двама от тях носеха ръгби фланелки в червено и черно.

Стори му се, че в миг яркостта на деня помръкна. Тези фланелки с полумесец и звезда извикаха в ума му нежелани асоциации. Припомниха му време, когато не се чувстваше като бог. Не искаше щастливият му ден да бъде помрачен и омърсен от стари спомени, ала приповдигнатото му настроение се изгуби. Тийнейджър от групата срещна погледа му, но припряно и разтревожено отклони очи встрани. Той се изправи ядосан и тръгна към стълбите

Баща и малкият му син бяха стиснали металния прът до вратите на автобуса. Гневът вече с пълна сила се разрази у него: той самият би трябвало да има син. Или по-точно още би трябвало да има син. Представи си ...