Последна сделка

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

22.

23.

24.

25.

26.

27.

28.

29.

30.

31.

32.

33.

34.

35.

Епилог

1.

Трябваше да ѝ го кажа предната нощ, когато се върнах у дома доста късно, миришещ на вино. Или рано в петък сутринта, докато се борех да надигна натежалата си глава от леглото и да я завлека на работа преди да е станало осем.

Не го направих. Но ако го бях направил, може би — нищо повече, само може би — нямаше да си тръгне.

Само че тогава не ми се стори толкова важно. Нито за мен, нито за нея. Готвех вечерята, когато тя се върна от лабораторията. Пудинг с месо, запечен под картофено пюре, и фасул на фурна. Единственият шанс да намериш овчарски пудинг в Америка е да си го приготвиш сам. Чувствах нужда да сложа малко привична английска храна в корема си, за да преработя алкохолните остатъци от предната тежка нощ. Лиза щеше да ме разбере. Щеше да изяде порцията си, без да се цупи, а на другия ден за утеха пак щяхме да си направим салата от люцерна.

— Саймън? — извика тя, след като затръшна входната врата.

— Да!

Чух я да минава през дневната на малкия ни апартамент и усетих ръцете ѝ да се плъзват около кръста ми. Обърнах се и я целунах. Намерението ми бе бърза целувка по устните, само че тя се превърна в нещо повече. Накрая се откъснах и отново насочих вниманието си към фасула, който започваше да къкри.

— Овчарски пудинг? — попита тя.

— Аха…

— Никога няма да свикна с тази изтънчена европейска кухня. Снощи май имаше тежка нощ, а?

— Може и така да се каже — отговорих примирително и понечих да разбъркам фасула.

— Имам нужда от чаша вино. Ти…

— Не-е… — отговорих и я проследих с поглед как си налива. — О… добре, налей малко и на мен.

Наля и ми донесе чашата. Беше по пуловер с остро деколте и клин. Знаех, че под пуловера няма нищо, нито блузка, нито сутиен. Познавах тялото ѝ отлично — малко, стегнато, гъвкаво — но не можех да му се наситя. Бяхме женени от половин година, а още не можехме да станем един от друг. Не ни оставаше време да си подредим жилището.

— Днес говорих с татко — каза тя с многозначителна усмивка.

— Така ли? — «Татко» беше бащата на Лиза, старши съдружник в «Ревиър», инвестиционната фирма, в която работех. Той бе човекът, комуто трябваше да съм благодарен както за работата си, така и че ме бе запознал с дъщеря си.

— Да. Призна ми, че снощи случайно те засякъл. Според него си бил в страхотно настроение. Аз пък наивно си мислех, че си блъскаш главата над таблици с постъпленията, ако правилно съм разбрала онова, което ми казваш, че правиш в офиса.

Почувствах лека паника. Лиза забеляза това, но многозначителната усмивка не слезе от лицето ѝ.

— Видял ме е, казваш? — преглътнах тежко. — Искам да кажа… аз не съм го видял.

— Бил в дъното на ресторанта. А и ти сигурно си бил погълнат от гаджето си. Подметна, че доколкото можело да се прецени, си се чувствал превъзходно.

— Не беше гадже, а Даян Зарили. Работихме с нея до късно върху една от сделките ѝ,после тя предложи да пийнем по нещо. Минахме край някакъв ресторант, имаше свободна маса, така че решихме и да хапнем.

— Не ми каза такова нещо.

— Аз…

— Шт… Каза, че няколко колеги сте решили да пиете по едно.

Точно това бях измънкал на Лиза, докато доста след полунощ търсех леглото.

— Е, добре, хвана ме — признах си аз.

— Татко смята, че не трябва да подценявам тази Даян.

— Тя е готина. Забавна е. Не се познавате. Сигурен съм, че би ти харесала.

— Разбрах още, че била и доста привлекателна.

— Предполагам — прошепнах аз. Нямаше нищо за предполагане — Даян си беше страшно привлекателна.

— Излъга ли ме, Саймън Ейот? — със страшен глас попита Лиза.

— Е, не беше точно лъжа.

— Беше, беше. — Тя се приближи плътно до мен и ме избута към готварската печка. Чувах фасула да къкри зад гърба ми. Вдигнах ръце. — Беше си точно лъжа! — Ръката ѝ се стрелна и ме сграбчи за топките. Стисна ги леко.

— Оух! — изпъшках аз. Струваше ми се най-правилното при създалите се обстоятелства.

Тя тръгна назад, без да ме пуска — изтегляше ме от кухнята към спалнята. Смееше се и кафявите ѝ очи блестяха. Свлякохме се на леглото.

Десет минути по-късно над голите ни потни тела се разнесе миризмата на прегорял фасул.

2.

— Не.

Гил Апълби, директор на «Ревиър» и мой пряк шеф, скръсти ръце на гърдите си, сякаш изчакваше да види дали ще се осмеля да му възразя.

«Не»? Не можеше да бъде «не». Не можех да го оставя да бъде «не».

Макар за двете си години във фирмата да бях работил над много сделки, тази бе едва втората, за която бях лично отговорен. Първата ми — компания, предоставяща на лизинг персонални компютри за домашна употреба — благодарение главно на късмета ми, се бе превърнала в успешно начинание за рекордно късо време. Втората — «Нет коп» — заплашваше да бие рекорда за най-бърз провал.

Само преди няколко дни бях обещал на Крейг парите. Когато преди половин година бяхме направили първоначалната си инвестиция в «Нет коп», бяхме поели и задължението да обезпечим нужното финансиране, ако и когато компанията има нужда от него. Крейг имаше нужда сега. Без пари в наличност от нас фирмата му щеше да фалира.

Бях му дал думата си.

Изобщо не би следвало да има проблем. Беше си една от задължителните точки на оперативката в понеделник сутрин. Тогава, когато се разглеждаха възможностите за нови инвестиции и когато би трябвало да се обсъдят евентуалните проблеми в инвестиционния портфейл на «Ревиър». Само че «Нет коп» не трябваше да бъде проблем, а щастлива възможност.

Заседанието започна както обикновено с доклада на Арт Алтшуле за «Био-уан». Арт обичаше да говори за «Био-уан» при всяка възможност. Беше една от най-успешните инвестиции на «Ревиър», беше си сделка на Арт и той държеше никой от нас да не забравя този факт и за секунда.

Не го слушах. Следях с поглед спускащия се на две мили зад ниско подстриганата глава на Арт Алтшуле самолет, насочващ се от небето към невидимата от мястото ми писта на бостънското международно летище «Лоуган». Обмислях онова, което щях да кажа за «Нет коп».

В един момент осъзнах, че Арт е спрял да говори. Аз бях следващият.

Гил погледна материалите пред себе си.

— Окей, «Нет коп». Три милиона долара допълнително финансиране. Разказвай, Саймън.

Прочистих гърлото си. Опитах се да бъда немногословен, сдържан и обективен.

— Както несъмнено помните, «Нет коп» планира да разработи комутатори, които ще превключват потоците от милиарди пакети информация, летящи из Интернет всеки ден — започнах аз. — Специалистите на компанията са завършили проектирането на устройството и имат нужда от три милиона долара, които следва да им предоставим, за да продължат със следващата фаза на разработката, когато трябва да произведат нещо, което да могат да показват на потенциалните клиенти… Франк и аз направихме първоначалната инвестиция преди половин година. Тогава се споразумяхме да имаме готовност за разширяване на финансирането, при положение че «Нет коп» докаже изпълнението на всички под етапи. Както може да се уверите от паметната записка, която съм подготвил, тези междинни етапи са изпълнени успешно… Интернет трафикът се разширява експоненциално и «Нет коп» има огромен потенциал. Според мен Крейг Дохърти е свършил прекрасна работа и трябва да продължим да го подкрепяме.

За шестте месеца съвместна работа с Крейг се бях изпълнил с уважение към способностите му. Бях започнал също и да го харесвам като човек. Трийсет и две годишен, той беше с три години по-голям от мен и бе един истински мъдрец в своя бизнес. Имаше стратегическо мислене и мотивировка, беше пълен с енергия и твърда решимост «Нет коп» да пробие.

Всъщност фактите говореха сами за себе си. Те недвусмислено крещяха: «Инвестирай повече пари». Или поне на мен така ми се струваше.

Свърших и настъпи кратка пауза. Погледът ми обходи залата. Всички ме наблюдаваха. Говоря за петимата партньори: Гил, Франк, Арт, Даян и Рави Гупта — експертът на фирмата по биотехнологиите. Както и двамата младши съдружници, Даниел и Джон, мои приятели и колеги, за които бях уверен, че ще ме подкрепят, но и за които знаех, че нямат право на глас.

Не помня колко изложения бях правил вече до този момент, но атмосферата на заседателната зала не бе станала по-малко потискаща. Това все пак бе мястото, където се вземаха всички важни за «Ревиър Партнърс» решения. Меката индиректна светлина се отразяваше от кремавите стени като въображаем залез. Едната група прозорци гледаше над Бостънския залив в посока на летището, другата — към величествения «каньон», известен под името Франклин стрийт, чиято отсрещна стена бе колосът на Бостънската банка. Над рамото на Гил, сякаш претегляйки съображенията за и против в дискусията около масата, надничаше бюстът на самия Пол Ревиър. Бижутер на сребърни изделия, патриот, енергичен бизнесмен и не на последно място богат предприемач, той явно се присмиваше на компютърните спецове и мениджъри от средна ръка пред себе си. Не изглеждаше да е силно впечатлен и от моите аргументи.

Спрях поглед върху Гил. Той седеше вдървено на обичайното си място в средата на масата и прелистваше подготвените от мен справки. Знаех, че ги е проучил внимателно още през уикенда.

— Първоначалният план предвиждаше вторият транш на инвестицията да бъде направен след една година. Защо се налаг ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→