Три ябълки паднаха от небето

ТРИ ЯБЪЛКИ

ПАДНАХА

ОТ НЕБЕТО

Нарине Абгарян

Превод от руски

Емилия Л. Масларова

ЛАБИРИНТ

София

2016

Част I

ЯБЪЛКА ЗА ОНЗИ, КОЙТО Е ВИДЯЛ

Глава 1

Анатолия Севоянц легна да мре в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината.

Преди да се пресели в отвъдното, поля хубаво градината и сложи на кокошките повечко жито – да не ходят птиците ненахранени, знае ли човек кога съседите щяха да открият бездиханното ѝ тяло. След това махна капаците на бъчвите за дъждовна вода, сложени под улуците – в случай че внезапно излезе буря, така плисналите отгоре потоци вода нямаше да подкопаят основите на къщата. Сетне прокара длан по полиците в кухнята, за да събере каквото е останало от хранителните запаси: паниците с краве масло, сирене и мед, крайчето хляб и половината варена кокошка, и ги занесе в прохладния зимник. Извади от скрина "погребалните" дрехи: затворена догоре вълнена рокля с бяла дантелена якичка, дълга престилка с везани с кръстат бод джобове, обувки без ток, плетени гулпи[1] (цял живот ѝ беше студено на краката), старателно изпрано и изгладено бельо, както и броеницата със сребърното кръстче на баба ѝ – Ясаман щеше да се досети да ѝ я сложи в ръката.

След като остави дрехите на най-видно място в гостната – върху масивната дъбова маса с платнена салфетка отгоре (вдигнеш ли крайчето, ще видиш двете ясни дълбоки следи от удари на брадва), сложи върху купчинката дрехи плик с пари – за погребението, извади от раклата старата мушама и отиде в спалнята. Там си оправи леглото, разряза мушамата на две, сложи едното парче върху чаршафа, легна, зави се с второто, заметна се отгоре с юргана, скръсти ръце върху гърдите си, намести глава върху възглавницата – да ѝ е удобно, въздъхна тежко и затвори очи. Но веднага стана, разтвори докрай двете крила на прозореца, подпря ги със саксиите мушкато – да не се затворят, и отново легна. Сега вече можеше да не се притеснява, че след като напусне тленното тяло, душата ѝ ще се лута объркана из стаята. След като се освободеше, тя веднага щеше да излети през отворения прозорец – към небесата.

Тази старателна и предълга подготовка си имаше основателна прискърбна причина – вече втори ден Анатолия Севоянц кървеше. Щом видя по бельото си странните кафеникави петна, тя се вцепени, после ги разгледа внимателно и след като се убеди, че наистина е кръв, се разплака горчиво. Но се засрами от страха си, окопити се и побърза да си изтрие с края на забрадката очите. Защо да плаче, не можеше да отмени неизбежното! Всеки си има смърт, на някои им спира сърцето, на други се присмива и им взима разума, а на нея явно ѝ беше писано да си иде от загуба на кръв.

Анатолия не се и съмняваше, че недъгът ѝ е неизлечим и скоротечен. Не току-така беше поразил най-безполезната и безсмислена част на тялото ѝ: матката. Сякаш намекваше, че това е възмездие, задето не е успяла да изпълни главното си предназначение – да роди деца.

След като си забрани да плаче и да роптае и се примири с неизбежното, Анатолия се успокои учудващо бързо. Порови в раклата с бельото и извади стар чаршаф, който разряза на няколко парчета – да си направи някакво подобие на превръзки. Но надвечер кървеше много силно и ѝ се струваше, че някъде вътре в нея се е спукала голяма непресъхваща вена. Наложи се да прибегне до оскъдните запаси памук, които държеше вкъщи. Тъй като имаше опасност памукът скоро да свърши, Анатолия разпра в единия край юргана и извади отвътре няколко топки овча вълна, после я изпра хубаво и я разстла на перваза – да се суши. Можеше, разбира се, да отскочи до съседката Ясаман Шяпканц и да поиска от нея памук, но се отказа – ами ако не се сдържи, ако се разплаче и разкаже на приятелката си за своята смъртоносна болест! Ясаман със сигурност щеше да скочи веднага, да хукне при Сатеник и да ѝ каже да прати в долината телеграма, с която да повика бърза помощ... Анатолия нямаше никакво намерение да обикаля по лекари и те да я мъчат с болезнени и безполезни процедури. Реши да умре, без да губи достойнството и душевния си мир, на тишина и спокойствие, между стените на своя дом, където бе живяла през целия си нелек и безплоден живот.

Легна си късно, след като бе разглеждала дълго семейния албум – в мъждивата светлина на газеника лицата на отдавна потъналите в забрава роднини ѝ се сториха особено скръбни и замислени. Скоро ще се видим – нашепваше Анатолия и галеше всяка снимка със загрубели от тежкия селяшки труд ръце, – скоро ще се видим. Колкото и потисната и притеснена да беше, заспа лесно и се събуди чак на сутринта. От сън я вдигна тревожният врясък на петела – нали си беше глупава, птицата се мяташе из кокошарника и чакаше нетърпеливо часа, когато ще я пуснат да се поразходи по лехите в градината. Анатолия се заслуша внимателно в себе си. Определи състоянието си като съвсем приемливо, май ѝ нямаше нищо, ако не броим това, че я понаболяваше кръстът и ѝ се виеше леко свят. Тя стана предпазливо и отиде до тоалетната колкото да се убеди с някакво злобно удовлетворение, че кръвта е станала още повече. Върна се в къщата и си направи от парчето плат и вълната превръзка. Ако и занапред продължаваше така, до утре щеше да ѝ изтече цялата кръв. Значи можеше и да не доживее още един изгрев.

Постоя на верандата, като поглъщаше с всяка своя клетка скъперническата утринна светлина. Намина към съседката, за да ѝ каже "добро утро" и да я пита как е. Ясаман се бе запретнала да пере и тъкмо слагаше на печката тежкия казан с вода. Докато водата се топлеше, поприказваха за едно-друго, обсъдиха живота. Скоро щеше да узрее черницата и трябваше да я обрулят и оберат – с част от черниците щяха да направят сироп, друга щяха да оставят да се суши, а с трета щяха да напълнят дървената каца – за черничева ракия. Пък и за киселец трябваше да идат, след седмица-две вече щеше да е късно – от силното юнско слънце той щеше да стане жилав и негоден за ядене. Щом водата в казана кипна, Анатолия си тръгна от своята приятелка. Сега вече можеше да не се тревожи, чак до другата сутрин Ясаман нямаше да се сети за нея. Докато изпере, докато колоса дрехите и им сложи синка, докато ги простира да се сушат на слънце, а после ги прибира и глади. Нямаше да подвие крак чак до късно вечерта. Анатолия разполагаше с предостатъчно време да се пресели в отвъдното.

Успокоена от това обстоятелство, до обяд тя си свърши, без да бърза, къщната работа и легна да мре чак след пладне, когато слънцето вече се бе прехвърлило по небесния купол и се бе търкулнало към западния край на долината.

Беше най-малката от трите дъщери на Капитон Севоянц и единствената в цялото семейство, доживяла до такава преклонна възраст. През февруари навърши цели петдесет и осем години, възраст, направо недостижима за роднините ѝ.

Анатолия не помнеше добре майка си, беше умряла, когато тя бе на седем години. Беше с кехлибарени очи с необичаен златист оттенък и с гъсти медни къдрици. Името ѝ съответстваше на външния вид, тя се казваше Воске[2]. Сплиташе прекрасната си коса на стегната плитка, която навиваше на тежък кок на тила и го прихващаше с дървени гребени, затова ходеше с леко отметната назад глава. Често прокарваше пръсти по шията си и се оплакваше, че изтръпвала. Веднъж в годината бащата на Анатолия слагаше майка ѝ да седне при прозореца, разресваше старателно косата ѝ и я подстригваше внимателно така, че да стига до кръста – майка ѝ не му даваше да я реже по-нагоре. На дъщерите си също не режеше плитките: дългата коса трябваше да ги опази от проклятието, надвиснало над тях вече осемнайсет години, от деня, когато тя се бе омъжила за Капитон Севоянд.

Всъщност негова жена трябваше да стане по-голямата ѝ сестра Татевик. Тогава Татевик беше на шестнайсет години и четиринайсетгодишната Воске, второто момиче за женене в многобройното семейство на Гарегин Агулисанц, участваше най-дейно в подготовката на празненството. По вековна традиция, спазвана от поколения маранци, след венчавката щеше да има гощавка първо в дома на невястата, а сетне и у младоженеца. Но главите в семействата на Капитон и Татевик – два богати и тачени рода в Маран, решиха да се обединят и да направят една голяма сватба направо на мегдана. По всичко личеше, че тържеството нямаше да има равно по размах. Бащата на Капитон намисли да смае многобройните гости, затова изпроводи в долината двама от зетьовете си – да поканят на сватбата музикантите от камерния театър. Те се върнаха уморени, но доволни и оповестиха, че надутите музиканти сменили гнева на милост (де се е чуло и видяло театрален оркестър да свири в някакво си село!), щом научили за прещедрия хонорар – две жълтици на човек и запаси от храна за цяла седмица, която зетьовете на Капитон обещали да откарат след сватбата с каруца в театъра. Бащата на Татевик пък подготвяше своя си изненада: на сватбата беше поканен най-прочутият тълкувател на сънища в долината. Срещу десет жълтици той се съгласи да гадае цял ден, поиска само да му помогнат да прекара необходимото оборудване: шатра, стъклена сфера на тежка бронзова поставка, маса за гадаене, широк диван, две саксии с невиждано дотогава кичесто растение с тежък мирис и причудливи усукани свещи от специални ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→