Тайната на сътворението

Том Нокс

Тайната на сътворението

И Авраам простря ръката си та взе ножа да заколи сина си.

Битие 22:10

Бележка на автора

„Тайната на сътворението“ е художествено произведение. По-голямата част от религиозните, историческите и археологическите препратки обаче са обосновани на факти и са точни.

Например:

Гьобекли Тепе е археологически обект на около 12 000 години. Намира се в Югоизточна Турция, близо до град Шанлъурфа. Целият комплекс от камъни, колони, фигури и барелефи е нарочно затрупан през 8000 г. пр.н.е. Никой не знае защо.

В района около Гьобекли Тепе, сред кюрдите от Южна Турция и Северен Ирак, съществува група древни религии, позната като „Култ към ангелите“. Някои от последователите му почитат бог Мелек Таус.

С признателност към…

Бих искал да благодаря на Клаус Шмит, както и на останалите служители на Германския археологически институт в Гьобекли Тепе; на моите редактори и колеги Ед Гренби, Дейвид Сътън, Андрю Колинс и Роб Коуън, както и на всички в „Уилям Морис Лондон“. Особено съм благодарен на агента ми Юджийн Фърнис, както и на Джейн Джонсън от „Харпър Колинс Великобритания“.

Бих искал да благодаря и на дъщеря си Люси — за това, че все още ме познава, макар да бях изчезнал за няколко месеца, за да напиша тази книга.

1

Алън Грийнинг беше мъртвопиян. Беше се наливал цялата нощ в „Ковънт Гардън“. Започна в „Пънч“, където изпи три или четири бири със стари приятели от колежа. След това отидоха в „Агнето и знамето“ — приятната стара лондонска кръчма надолу по усойната уличка, до клуб „Гарик“. Колко ли дълго киснаха там, поръчвайки бира след бира? Не можеше да си спомни. Защото по-късно отидоха в „Раундхаус“, където срещнаха още двама души от офиса. По някое време минаха от халби със светло пиво към концентрати — шотове водка, джин с тоник и уиски на екс с бира за разредител.

А след това допуснаха фатална грешка. Тони подметна: „Хайде да отидем да погледаме момичета“. И всички се засмяха, съгласиха се и се завлякоха нагоре по „Сейнт Мартин стрийт“, подкупиха контролата, за да влязат в стриптийз клуб „Стрингфелоус“. Охраната не искаше да ги пусне, поне в началото — шестимата млади мъже, очевидно пийнали и доста буйни, изглеждаха притеснително.

Проблем.

Но Тони извади няколко банкноти от тлъстия си бонус от лондонското Сити — стотина лири, може би повече и охраната цъфна в усмивка: „Но, разбира се, сър…“. А след това…

Какво се случи след това?

Всичко му е като в мъгла. Вихрушка от прашки, бедра и питиета. И усмихващи се голи латвийски момичета, неприлични шеги за руските шуби, едно полякинче с изумителни гърди… А купищата мангизи, дето потрошиха по тях и за какво ли още не.

Алън простена. Момчетата се разотидоха по различно време — срутваха се в таксита направо от клуба. Накрая остана само той, последен в цялото заведение, пъхаше десетачки в прашките на една латвийка, тя извиваше финото си дребно тяло, а той я гледаше безпомощно, с боготворение, тъпо и идиотски.

В четири сутринта момичето спря да се усмихва, лампите светнаха внезапно, а охраната сграбчи Алън за раменете и непоколебимо го отведе до вратата. Не го изхвърлиха на улицата като каубой от салон в старомоден уестърн, но почти.

Вече беше пет сутринта и първите признаци на махмурлука пробождаха Алън точно зад очите. Трябваше му такси. Само да се прибере. Беше на „Стренд стрийт“ и искаше да си е в леглото.

Дали имаше достатъчно пари? Беше оставил кредитната си карта у дома, но след като пребърка замаяно джобовете си, установи, че да, има пари. В портфейла си откри трийсет лири, които стигаха за такси до Клапъм.

Или по-скоро би трябвало да стигнат. Но таксита не се виждаха. Това беше най-мъртвият час на нощта. Пет сутринта по „Стренд“. Беше твърде късно за купонджии. И твърде рано за чистачите по офисите.

Алън огледа улицата. По лъскавите широки тротоари на централен Лондон ръсеше лек априлски ръмеж. Голям червен нощен автобус отиваше в обратната посока — към катедралата „Сейнт Пол“.

Накъде да тръгне? Алън се бореше с алкохолната мъгла в мозъка си. Имаше едно място, където винаги можеш да хванеш такси — крайбрежната на Темза. Там винаги има таксита.

След като се поосвести, свърна наляво към пресечката. Никога не беше минавал по тази улица. Все още ръмеше. Небето над старите комини вече просветляваше от първите намеци за пролетното утро. Наоколо нямаше жив човек.

И тогава го чу.

Шум.

Но не точно шум. Звучеше като стон. Човешки стон. Но някак приглушен или променен. Зловещ.

Дали не му се бе сторило? Алън огледа тротоара, вратите, прозорците. Малката уличка бе все още пуста. Всички сгради наоколо бяха офиси. Или много стари къщи, превърнати в офиси. Кой би могъл да е тук по това време на нощта? Наркоман? Или бездомник? Да не е някой стар пияница, легнал в канавката ей там в сенките?

Опита се да не обръща внимание. Това правиш, ако си лондончанин — не обръщаш внимание. В този голям, безумен, мръсен, шумен, объркващ град животът ти е борба и без да добавяш към дневния стрес разследване на странни стонове през нощта. А освен това Алън беше пиян. Само му се е сторило. И тогава го чу отново. Ясно. Ужасен стон на болка, от който те побиват тръпки. Звучеше почти сякаш някой казва „помощ“. Само че думата се чу като „омоооошш“.

Боже господи. Какво, по дяволите, е това? Алън се потеше. Вече беше изплашен. Не искаше да знае кой или какво би могло да стене така.

Но трябваше да разбере. Всичките морални рефлекси му подсказваха, че трябва да се притече на помощ. Както стоеше под лекия дъжд, помисли за майка си. Какво би казала тя. Би му припомнила, че няма избор. Това е морален императив. Някой Изпитва Болка — Затова Му Помагаш.

Погледна наляво. Гласът май идваше от редица стари сгради от времето на крал Джордж III с тъмновиолетови тухли и елегантни стари прозорци. На фасадата на една от тях имаше голям фирмен знак, лъскав от дъжда на светлината на лампите.

Музей „Бенджамин Франклин“.

Алън нямаше идея кой е Бенджамин Франклин. Някакъв американец. Писател или нещо такова. Но това нямаше значение. Беше почти сигурен, че стонът идва от тази къща. Защото вратата беше отворена. В пет часа. Събота сутринта.

Зад полуотворената врата той зърна слаба светлина. Стисна юмруци, още веднъж, за да си вдъхне кураж. После отиде до вратата и я бутна.

Тя се плъзна навътре и се отвори изцяло. Коридорът зад нея беше мъртвешки тих. В ъгъла имаше шкафче, маса, затрупана с брошури, а под една стрелка пишеше „Към видеопрезентациите“. Мъждукаха нощни лампи. Музеят изглеждаше непокътнат. Вратата беше отворена, но всичко вътре беше абсолютно спокойно. Не изглеждаше като сцена на обир.

„Ъъъънг…“

Ето го отново. Смразяващ стон. И този път беше пределно ясно откъде идва — от мазето. Етажът точно под този.

Алън почувства как страхът сграбчва сърцето му. Но овладя нервите си и го направи — тръгна решително към края на залата, където странична врата водеше към стъпала.

Стълбището се спускаше към мазето. Той заслиза по скърцащите дървени стъпала и се озова в ниско помещение.

От тавана висеше гола крушка. Светлината беше мъждива, но достатъчно силна. Алън се огледа. В стаята нямаше нищо необичайно… освен едно — разкопан ъгъл на пода. Пръстта беше натрупана встрани и сега там, в тъмната лондонска почва, зееше голяма черна дупка, дълбока повече от метър.

Тогава Алън видя кръвта.

Не би могъл да не я забележи. От мястото, където стоеше, голямото червено петно блестеше ярко и алено. Открояваше се на фона на нещо бяло. Бяла купчинка.

Това пък какво е? Пера? Лебедови пера? Какво е?

Алън коленичи и погледна. Побутна бялото нещо с върха на обувката си. Оказаха се косми, може би човешка коса. Купчинка обръсната бяла човешка коса. А отгоре й плисналата кръв, като черешов сироп върху лимоново сорбе. Сякаш овца беше пометнала на снега.

„Омооогрш!“

Сега стонът идваше от съвсем близо. От съседното помещение. Алън се пребори с ужаса си, потисна го още веднъж. И побутна малката ниска врата, която водеше към другата стая.

Вътре беше тъмно като в рог, единственото светло петно бе ивицата на вратата. Злокобният стон отекна в помещението. Източникът на този ужасен звук лежеше в средата на помещението.

Алън се нуждаеше от повече светлина. Трябваше да разбере какво стене в мрака. Като опипа стената настрани, чукна ключа, в стаята плисна ярка светлина и той се обърна.

Насред пода лежеше гол възрастен мъж — може би наближаваше седемдесетте. Главата му беше обръсната. Много грубо обръсната, ако се съди по ожулванията и порязванията. Ясно откъде е косата отвън — обръснали са му главата, които и да са били.

Внезапно старецът помръдна. Лицето му беше извърнато от вратата, но при светването на лампата тялото трепна, главата се обърна и човекът погледна Алън. Гледката беше страшна. Алън потрепери. Ужасът в погледа на нещастника беше неописуем. Широко отворени и червени, очите му изпъкваха, обезумели от болка. Алън откри причината за агонията му. По гърдите на човека с нож бяха прорязани знаци. По бялата, мека, старческа, сбръчкана кожа имаше издълбана цяла скица.

Но защо стоновете звучаха толкова странно? Тъй приглушени? Мъжът изохка за пореден път. Алън едва не припадна от гледката. Буквално ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→