На брега

Невил Шут

На брега

… В това последно място за срещи

опипваме заедно

и избягваме говора,

събрани върху този бряг на подутата река…

По тоя път светът завършва

По тоя път светът завършва

по тоя път светът завършва

не със взрив, а с хленч.1

Т. С. Елиът, „Кухите хора“

Първа глава

Питър Холмс, капитан-лейтенант от Австралийските кралски военноморски сили, се събуди малко след зазоряване. Той полежа още известно време, унесен от топлото спокойствие, което излъчваше спящата до него Мери, загледан в първите отблясъци на австралийското слънце по кретонените пердета в стаята. По слънчевите лъчи разбра, че е около пет часът: много скоро светлината щеше да събуди бебето — неговата дъщеричка Дженифър в детското й креватче, тогава ще трябва да станат и да се захванат за работа. Нямаше нужда да се започва преди това, можеше да си полежи още малко.

Събуди се щастлив и едва след време съзнанието му определи откъде идва това щастие. Не беше свързано с Коледа, защото празникът бе отминал. Той бе украсил малката елха в градината с наниз цветни лампички, свързани чрез дълъг проводник с контакта до камината във всекидневната — умалено копие на огромното осветено дърво на една миля по-далеч, пред общината във Фолмаут. В коледната нощ си направиха заедно с няколко свои приятели празненство на открито. Коледа беше минала и сега — пресметна бавно наум, — сега трябва да бе четвъртък, 27-ми. Лежеше в леглото и изгорелият му гръб го наболяваше след вчерашния ден на брега, а и от ветроходната регата. По-добре да не си сваля ризата днес. Малко по-късно, когато съзнанието му напълно се отърси от съня, той си даде сметка, че днес и без това ще си остане с риза. В единадесет часа имаше среща в Адмиралтейството в Мелбърн, в кабинета на първия заместник на главнокомандващия военноморските сили. Това означаваше ново назначение, първото от пет месеца насам. Ако имаше късмет, би могло да означава и излизане в морето, а той така копнееше да бъде пак на кораб.

Във всеки случай — означаваше работа. А мисълта за нея го накара да се почувства щастлив, докато заспиваше, и щастието не го напусна чак до сутринта. След като през август го произведоха в чин капитан-лейтенант, не бяха му възлагали никакви задачи, а след събитията почти се беше простил с надеждата да работи някога. Адмиралтейството обаче го държеше на пълна заплата през изтеклите месеци и той им беше благодарен за това.

Бебето се разшава, започна да гука и тихичко да скимти. Той се пресегна и включи електрическия чайник, който стоеше до леглото, върху таблата с нещата за чай и храната на детето. Мери също се размърда до него. Тя попита колко е часът и той й отговори. После я целуна и каза:

— Пак е чудесна утрин.

Тя седна и отметна косите си назад.

— Така съм изгоряла вчера. Снощи намазах Дженифър с мехлема, но днес май не бива да я извеждам на брега.

В този миг тя се сети:

— О, Питър, нали днес трябваше да ходиш в Мелбърн?

Той кимна.

— На твое място аз бих си останал у дома, бих постоял един ден на сянка.

— Така и ще направя.

Питър се вдигна и отиде в банята. Когато се върна, Мери също беше станала, бебето седеше на гърнето си, а тя решеше с гребен косата си пред огледалото. Той седна на ръба на леглото, където падаше един хоризонтален слънчев лъч, и направи чая.

— Днес ще бъде много горещо в Мелбърн, Питър. Към четири часа можем да слезем в клуба. Ела и ти да поплуваме. Ще взема ремаркето и банските костюми.

Имаха малка кола в гаража, но откакто беше свършила краткотрайната война преди година, тя стоеше неизползувана. Питър Холмс обаче беше находчив човек, боравеше добре с инструменти и измайстори сносен заместител. И двамата с Мери имаха велосипеди. Той направи малко ремарке, като използва предните колела от два мотоциклета и измисли приспособление, за да го закача към велосипеда на Мери, а също и към неговия, така всеки от тях можеше да го тегли, тъй като то им служеше и за детска количка, и за багажник. Затрудняваше ги единствено дългото изкачване по хълма от Фолмаут нагоре.

— Идеята ти не е лоша. Ще си взема колелото и ще го оставя на гарата.

— С кой влак ще пътуваш?

— С този от девет и пет.

Той отпи от чая и погледна часовника си.

— Отивам за млякото веднага щом изпия чая.

Облече къси панталони, фланелка и излезе. Живееха в апартамента на партера, в една стара къща на хълма над града. Държаха също гаража и голяма част от градината. Имаха и веранда. На нея оставяха велосипедите и ремаркето. Логично беше да паркира колата под дърветата и да използва гаража, но не можеше да си наложи да го направи. Малкият „Морис“ беше първият автомобил, който бе притежавал, в него беше ухажвал Мери. Бяха се оженили в 1961 година, шест месеца преди войната, преди да отплава с „Анзак“, австралийски кораб от Британската кралска флота. Тогава никой не знаеше колко ще продължи раздялата. Последва кратката, ужасяваща война — войната, за която не беше написана история и едва ли щеше да бъде написана някога: тя бе лумнала по цялото Северно полукълбо и бе угаснала с последните сеизмични сведения за експлозии на тридесет и седмия ден. В края на третия месец „Анзак“ се върна в Уилямстаун с последния запас от мазут, а държавниците от Южното полукълбо се събраха на съвещание в Уелингтън, Нова Зеландия, за да разменят мнения и преценят новата обстановка. Питър се завърна отново във Фолмаут — при своята Мери и колата си „Морис Майнър“. В резервоара й имаше три галона, той ги употреби небрежно и успя да налее още пет от една бензиностанция, преди австралийците да се досетят, че всичкият им петрол идваше от Северното полукълбо.

Той свали ремаркето и велосипеда от верандата на поляната и нагласи прикачвача, после се метна на колелото и подкара. Трябваше да измине четири мили, за да донесе мляко и каймак, тъй като поради липсата на транспорт бяха престанали да събират млечните продукти от фермите в неговия район, и двамата с Мери се бяха научили да приготвят сами масло с миксера. Той караше по пътя в топлата слънчева утрин с подрънкващите празни съдинки в ремаркето отзад, щастлив от мисълта за предстоящата работа.

По пътя имаше много малко движение. Той подмина едно превозно средство, което някога е било кола; сега моторът му бе махнат, предното стъкло — избито и го теглеше вол. Задмина и двама ездачи, чиито коне внимателно стъпваха по чакълестата ивица край асфалтовата лента. Не му се искаше да има кон: те бяха дефицитни и деликатни същества, струваха по хиляда и дори повече лири в брой, но беше намислил да вземе вол за Мери. Лесно би могъл да преправи „Мориса“, въпреки че не му даваше сърцето да постъпи така.

След половин час стигна във фермата и отиде направо в доилнята. Познаваше се с фермера — бавен в приказката, висок, мършав мъж, който накуцваше от Втората световна война. Откри го при сепаратора, където млякото се изтичаше в един гюм, а каймакът в друг при тихото бръмчене на електрическия мотор, който задействаше машината.

— Добро утро, господин Пол — каза морският офицер, — как сте днес?

— Добре, господин Холмс. — Фермерът пое канчето за мляко и го напълни от цистерната. — Наред ли е всичко при вас?

— Да. Трябва да ходя до Мелбърн, в Адмиралтейството. Мисля, че най-сетне имат работа за мен.

— А, това е добре. На човек му омръзва, как да кажа, да стои просто ей така.

Питър кимна.

— Ако работата е свързана с излизане в морето, нещата малко ще се усложнят, но Мери, разбира се, ще идва за млякото два пъти седмично. Тя ще носи парите, както си е било досега.

— Както и да е, не бива да се тревожите за парите, докато се върнете — каза фермерът. — Имам много повече мляко, отколкото могат да излочат прасетата, дори сега, при тая суша. Миналата нощ излях двадесет галона в рекичката — не мога да го пласирам. Сигурно трябва да развъдя още свине, но не знам дали си струва трудът. Човек не знае какво да прави… — Помълча за минутка и после рече: — Трудно ще е за съпругата ви да идва чак до тука. Какво ще прави с Дженифър?

— Сигурно ще я взема със себе си в ремаркето.

— Трудно ще й бъде.

Фермерът отиде до пътеката покрай доилнята, застана под топлото слънце и огледа велосипеда с ремаркето.

— Хубаво ремарке — каза той. — По-хубаво не съм виждал. Сам сте си го направили, нали?

— Да, сам.

— Искам да ви питам, откъде намерихте колелата?

— От мотоциклет са. Взех ги на Елизабет Стрийт.

— Ще можете ли да намерите един чифт и за мене?

— Ще се опитам — каза Питър. — Може би още има. Те са по-добри от малките колела, по-лесно се теглят.

Фермерът кимна.

— Сега са малко дефицитни. Хората май не се разделят лесно с мотоциклетите.

— Виках на жена си — отбеляза провлечено фермерът, — че ако имам малко ремарке като това, ще мога да го използвам като стол за нея, ще го закача на велосипеда и ще я водя във Фолмаут на пазар. Става й доста скучно в това откъснато място, особено пък напоследък. Не е като преди войната, когато можеше да вземе колата и за двадесет минути да е в града. С волската каруца са нужни три часа и половина и три часа и половина на връщане — това са седем часа само за път. Учих я да кара колело, но е ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→