Пътят на доктор Шенън

Арчибалд Кронин

Пътят на доктор Шенън

Част първа

I

Влажна декемврийска вечер, петата от този месец през 1919 година — дата, която отбелязва началото на голяма промяна в моя живот; часовникът на университетската кула удари шест. Лека мъгла откъм реката Елдън бе обгърнала сградите на Института за експериментална патология в подножието на Фенър Хил и проникваше в дългата ни лаборатория, която лъхаше леко на формалин и беше осветена само от настолни лампи със зелени абажури.

Професор Ъшер беше още в кабинета си. Свръхчувствителният ми слух долавяше всеки тон на гласа му зад затворената врата вдясно, докато той говореше по телефона. Погледнах крадешком другите двама асистенти, които работеха заедно с мен при професора.

Точно насреща Спенс седеше на чина си и разклащаше епруветки с микробни култури, очаквайки пристигането на съпругата си. Тя идваше да го взема всеки петък, за да вечерят вън от къщи, а след това да отидат на театър. Косо проникнал слънчев лъч отразяваше в жестока карикатура на стената обезобразения му профил.

В другия край на лабораторията Ломекс бе зарязал вече работата и почукваше лениво с цигара нокътя на палеца си — знак, че е приключил, което той се стараеше да извърши винаги неусетно и нехайно. След малко се изправи отегчено, забулен в неподвижен облак от тютюнев дим, и приглади вълнистите си коси пред огледалото над своя умивалник.

— Да отидем някъде тази вечер, Шенън. Да вечеряме заедно и да идем на кино.

Поканата беше ласкателна, но тази вечер аз, разбира се, я отклоних.

— А вие, Спенс? — обърна се Ломекс към другия чин.

— Съжалявам, но излизаме с Мюриел.

— Ужасно необщителен град — оплака се Ломекс.

Нейл Спенс се поколеба, почти готов да се извини, прикри брадичка с лявата си ръка — едно несъзнателно движение, което му придаваше сякаш повече самоувереност и винаги ме трогваше, засилвайки съчувствието и дълбоката ми обич към него.

— Защо не дойдете с нас?

Предложението накара Ломекс да се спре.

— Не бих искал да се натрапвам и да ви проваля вечерта.

— Няма да я провалите.

В същия миг се чу сигнал на моторна тромба и лаборантът Смит влезе почти веднага да съобщи, че мисис Спенс чака отвън.

— Да не бавим Мюриел. — Облякъл вече палтото си, Спенс чакаше Ломекс пред вратата. — Предполагам, че ще харесате пиесата… „Момичето от планините“. Лека нощ, Робърт.

— Лека нощ.

Когато излязоха, аз огледах с разтуптяно сърце любимия кът — затворения, потаен и тайнствен свят на нашата лаборатория — и спрях очаквателно и плахо поглед върху вратата на професора.

В същия миг тя се отвори и Хюго Ъшер влезе. Неговите влизания и излизания и изобщо всичките му движения бяха малко театрални, напълно отговарящи на строгата му осанка, посивели коси и ниско подстригана брадичка, и аз винаги изпитвах неприятното впечатление, че той е не толкова именит учен, колкото артист, който играе прекалено сполучливо тази си роля. Той се изправи до хофмановата центрофуга недалеко от чина ми. Въпреки сдържаното му изражение не беше мъчно да прочета по лекото свиване на мускулите на челото, че моята личност не му се нрави — като се почне от извехтялата флотска униформа, която упорито носех, и се стигне до неуспеха ми да проявя през последните шест седмици въодушевление към проучванията, които ми бе възложил.

Кратко мълчание. След това, с изблик на сърдечност, целеща да смекчи строгостта му, той каза кратко:

— Не, Шенън… съжалявам.

Сърцето ми престана да подскача и почти замря, а лицето ми пламна от разочарование и огорчение.

— Но сигурно, сър, ако бяхте прочели изложението ми…

— Прочетох го — прекъсна ме той и за доказателство остави на чина машинописния лист, който му бях представил същия ден; този лист беше сега за пламналия ми поглед нещо като измърсен и жалък отхвърлен ръкопис. — Съжалявам, че не мога да се съглася с предложението ви. Възложената ви работа е извънредно важна. Невъзможно е… да ви позволя да я преустановите.

Аз наведох поглед; наранената гордост ме възпираше да настоявам, а пък и знаех, че решенията му са неотменими. Макар и с наведена глава, почувствах, че погледът му се спря върху купчинката предметни стъкла, натрупани по изгорялото от киселини дърво на чина ми.

— Завършихте ли последните изчисления?

— Не още — отвърнах аз, без да вдигна поглед.

— Знаете, че се нуждая особено много от тях за нашия пролетен конгрес. А тъй като ще отсъствам няколко седмици, ще трябва да работите колкото е възможно по-бързо.

Аз не отговорих и той се намръщи още повече. Поизкашля се. Предположих, че ще чуя лекция за благородството на научните изследвания по патология, особено във връзка с любимия му предмет — теорията за опсонините, защитните антитела в кръвта. Но той само повъртя в ръце широкополата си черна мека шапка, преди да я сложи на темето си.

— Довиждане, Шенън.

И излезе, след един научен в чужбина официален поклон.

Аз стоях дълго време съвсем неподвижен.

— Смятам вече да затворя, сър.

Сух и мъртвешки блед както винаги, лаборантът Смит ме поглеждаше с крайчеца на окото си; същият Хърбърт Смит, който при първото ми влизане в зоологическата лаборатория преди шест години обезсърчи с песимизма си моето младежко въодушевление. Сега беше старши лаборант в Института по патология, но това повишение не го бе променило и той проявяваше към мен мрачно недоверие, което малкото ми успехи, включително получаването на диплома с отличие и златния медал Листър, не само не разсеяха, а още повече засилиха.

Без да проговоря, покрих микроскопа, прибрах предметните стъкла, взех шапката си и излязох. Горчиво замислен изминах тъмния мокър булевард по Фенър Хил, пресякох многолюдната Пардайк роуд — където трамваи тракаха и подскачаха по замърсената настилка под искрите, припламващи от допира на лирата с жиците — и свих в занемарения квартал Киркхед. Терасовидно разположени старинни къщи, които пазеха отчаяно своето достойнство срещу нашествието на кръчми, сладкарници за сладолед и жилища за работниците от близките корабостроителници, издигаха тук високите си мрачни фасади с изкъртени гипсови корнизи, разкривени колонади и полусъборени водосточни тръби, оплаквайки сякаш своята някогашна слава под вечно задименото небе.

Като стигнах номер 52, където на прозорчето над входната врата се четеше изисканото име Ротсей, а по-надолу, със ситни и вече изтъркани позлатени букви беше написано пансион, аз изкачих няколкото стъпала и влязох.

II

Стаята ми, в най-горния етаж на пансиона, беше малка, почти таванска, бедно мебелирана, с желязно походно легло, бял дървен умивалник и извезан с разноцветни вълни текст от Библията в черна рамка. Но тя имаше предимството да е до малък цветарник със зелени стени, запазил и досега стойките и пейките си — останка от цветущите дни на сградата. При все че беше студен през зимата и задушен през лятото, той ми служеше доста добре за кабинет.

За това удобство и за две яденета на ден аз плащах на сестрите Дийри, собственички на пансиона, скромната сума от тридесет и четири шилинга седмично, която — трябва веднага да призная — не бях в състояние да надвиша. Парите, оставени от дядо ми, „за да завърша колежа“, бяха изпълнили това задължение, а възнаграждението, което получавах като асистент и за извънредния труд при упражненията по бактериология със студентите от трета година, възлизаше на сто гвинеи годишно — далечен намек за златни монети, с който се прикриваше обстоятелството, че в Шотландия се пазят да не разглезват бъдещите гении. Поради това в събота, след като заплатях храната и квартирата си в пансиона, оставаха пет шилинга в джоба, от които трябваше да плащам обедите си в студентския клуб и да си купувам дрехи, обувки, книги, цигари — с една дума, бях обидно беден и носех извехтялата си униформа, която оскърбяваше чувството за приличие на професор Ъшер не защото желаех това, а защото тя беше единственият костюм, който притежавах.

Въпреки всичко тази бедност не ме смущаваше. През детството си в Ливънфорд свикнах с разни превратности на спартанския живот — с каша на буци, невероятно разводнено синкаво мляко, кърпени дрехи и обувки с дебели подметки, подковани с габъри, за да бъдат по-трайни. Освен това аз смятах сегашното си положение за съвсем временно, за прелюдия към блестящо бъдеще, а съзнанието ми изцяло беше погълнато от начинанието, което щеше да ме отведе към голям и незабавен успех, така че не се вълнуваше от дреболии.

Когато се прибрах в куличката си, откъдето виждах само една очернена тухлена стена, над която се издигаше коминът на градската станция за изгаряне на сметта, аз постоях известно време дълбоко замислен, разглеждайки листа, който Ъшер ми бе върнал.

— Ще закъснеете за чая.

Трепнах и се обърнах към натрапника, застанал неуверено пред прага. Беше, разбира се, мис Джин Лоу, моя непосредствена съседка по коридор. Тази девойка, една от петимата студенти медици, които живееха в Ротсей, посещаваше моите упражнения по бактериология и през цялата сегашна сесия ме удостояваше с добросъседско внимание.

— Звънецът удари пред пет минути — промълви тя със своето северно произношение и забелязвайки раздразнението ми, пламна с топло, скромно изчервяване, което обагри светлата й кожа, но не я накара да сведе кестенявите си очи. — Почуках, само че вие не ме чухте.

Аз смачках хартията.

— Помолих ви вече, мис Лоу, да не ме безпокоите, когато ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→