Милостта на Калр

„МИЛОСТТА НА КАЛР"

Представете си, че до неотдавна сте имали на свое разположение хиляди тела и почти богоподобна технология. А сега си представете, че всичко това ви е било отнето с един замах...

Лордата на Радч дава на Брек командването на кораба „Милостта на Калр“ и я изпраща на единственото място, където Брек би се съгласила да отиде — на станция Атоек, където сестрата на лейтенанта Оун работи в земеделската служба.

Атоек е анексиран преди шестстотин години и вече е напълно цивилизован... поне на теория. Но не всичко е толкова спокойно, колкото изглежда...

Леки бетонира заслужената си слава с продължението на „Правдата на Торен“ — безпрецедентен успех, обрал всички възможни награди!

AH ЛЕКИ

„МИЛОСТТА НА КАЛР“

ВСИЧКИ ПРАВА

НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

СА ЗАПАЗЕНИ!

Никаква част от това издание

не може да бъде възпроизвеждана

под каквато и да е форма

и по какъвто и да е начин

без изричното разрешение на

ИК „БАРД“ ООД.

За поръчки се обадете на телефон

02/877 93 14

или ни посетете на интернет адрес

www.bard.bg

Може би ще откриете книгата, която ви интересува.

Ще я получите направо вкъщи.

ANN LECKIE

ANCILLARY SWORD

Copyright © 2014 by Ann Leckie

© Милена Илиева, превод, 2015

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2015

© ИК „БАРД“ ООД, 2015

ISBN 978-954-655-595-3

1

— Предвид обстоятелствата би могла да използваш още една лейтенанта. — Анаандер Мианаай, властелина (за момента) на неизбрбдния радчайски космос, седеше в голямо кресло с възглавнички от бродирана коприна. Тялото, което ми говореше — едно от хилядите, — изглеждаше на тринайсетина години. Облечено в черно, кожата му тъмна. В лицето на момичето вече прозираха аристократичните черти, които в радчайския космос бяха белег за най-висок ранг и висша мода. При нормални обстоятелства толкова млади версии на радчайската лорда не се явяваха пред чужди очи, но сега обстоятелствата не бяха нормални.

Стаята беше малка, квадрат със страна три и половина метра, облицована с решетки от тъмно дърво. В единия ъгъл решетките липсваха — вероятно бяха пострадали при размириците от миналата седмица, плод на отдавнашната негласна битка между съперничещи си части на самата Анаандер Мианаа ѝ. Там, където решетките бяха оцелели, между летвите се виеше някакво силно разклонено растение с тънки сребристо- зелени листа и миниатюрни бели цветчета. Малката стая не беше място за аудиенции, нито част от отворените за широката общественост зали и коридори на палатата. Имаше едно празно кресло до креслото на радчайската лорда, а между двете кресла имаше маса със сервиз за чай — термос и чашки от бял порцелан без никаква украса, но с изящни линии, от онези неща, които на пръв поглед изглеждат семпли, но на втори ти се разкриват като произведение на изкуството, чиято стойност надхвърля стойността на някои планети.

Беше ми предложен чай, както и да седна. Предпочела бях да остана права.

— Каза, че мога сама да си избера офицерите.

Би трябвало да добавя едно почтително „милорда“, но не го направих. Освен това би трябвало отдавна да съм коленичила и да съм ударила чело в пода, още ко- гато влязох и се озовах лице в лице с лордата на Радч. И това не бях направила.

— Вече избра две. Сейварден, разбира се, и лейтенанта Екалу. Логичен и очевиден избор. — Имената автоматично насочиха мислите ми към споменатите офицери. След приблизително една десета от секундата „Милостта на Калр“, паркиран на трийсет и пет хиляди километра от станцията, щеше да получи това почти инстинктивно искане на информация и след още една десета от секундата отговорът му щеше да стигне до мен. През последните няколко дни се опитвах да възстановя контрола си върху този прастар навик. Опитите ми не бяха еднозначно успешни. — Като флотска капитана имаш право на трета офицера — продължи Анаандер Мианаа ѝ. С прекрасната порцеланова чашка в едната си ръка — контрастът между бялата съдинка и черната ръкавица на лордата се набиваше на очи — тя направи към мен жест, който, изглежда, имаше за цел да изтъкне униформата ми. Радчайските военни носеха тъмнокафяви куртки и панталони, ботуши и ръкавици. Моите бяха различни. Лявата половина на униформата ми беше кафява, да, но дясната беше черна, а капитанските ми нашивки имаха допълнителни белези, които показваха, че ръководя не само собствения си кораб, а и капитаните на други кораби. Флотилията ми се състоеше само от един кораб, „Милостта на Калр“, но в околността на Атоек, накъдето скоро щях да потегля, нямаше други флотски капитани и чинът щеше да ми даде предимство над всяка друга капитана, която щях да срещна в системата. Ако приемем, разбира се, че тези други капитани щяха да проявят склонност да признаят властта ми.

Една от враждуващите фракции в избухналия преди няколко дни конфликт беше разрушила два от вътресистемните портали. Сега основен приоритет беше да се предотврати сривът на още портали, както и да се парират опитите на въпросната фракция да завладее портали и станции в други звездни системи. Разбирах защо Анаандер Мианаай ме е издигнала до този чин, но въпреки това не харесвах повишението си.

— Не прави грешката — казах — да си въобразяваш, че работя за теб.

Тя се усмихна.

— О, няма такова нещо. Можеш да избираш сред офицерите, които понастоящем се намират на тази станция или близо до нея. Лейтенанта Тизаруат току-що е завършила академията. Пътуваше към първото си назначение, но сега, както знаеш, да продължи натам е невъзможно. А и реших, че ще ти хареса да получиш човек, когото да обучиш според собствените си разбирания. — Последното май ѝ се стори забавно.

Докато лордата говореше, получих данни, че Сейварден е във втора фаза на дълбок сън. Също данни за пулса ѝ, температурата, дишането, кислородното съдържание на кръвта, хормоналните нива. После тази информация изчезна, заменена от изображение на лейтенанта Екалу, която беше на вахта и очевидно се намираше в състояние на стрес — мускулите на челюстта ѝ бяха стегнати, нивото на кортизола повишено. Само допреди седмица Екалу беше обикновена воина, докато капитаната на „Милостта на Калр“ не бе задържана за държавна измяна. Екалу изобщо не беше очаквала да я повишат в офицера и според мен не беше докрай убедена, че офицерството ѝ е по силите.

— Не е възможно да смяташ — казах на Анаандер Мианаай, като примигнах да прогоня образа, — че е добра идея да ме пратиш в центъра на новоизбухнала гражданска война само с една опитна офицера в екипажа.

— А по-добре ли ще е да тръгнеш без трета офицера? — каза Анаандер Мианаай, може би усетила краткотрайното ми разсейване, а може би не. — А и онова дете тръпне от вълнение при мисълта, че ще служи при флотска капитана. Чака те на доковете. — Остави чашата си и се поизправи в креслото. — Понеже порталът към Атоек се срина и нямам представа какво се случва на станцията, не мога да ти дам конкретни заповеди. Освен това — лордата вдигна дясната си ръка, сякаш да ме спре, преди да съм казала нещо, — би било загуба на време да ти вися на главата. Каквото и да кажа, ти ще постъпиш както сама смяташ за редно. Натоварихте ли вече? Имате ли всичко необходимо?

Въпросът беше напълно излишен, лордата отлично знаеше какъв е продоволственият статут на кораба ми. Махнах неангажиращо с ръка, жест съзнателно безочлив.

— Можеш да вземеш и нещата на капитана Вел — каза тя, все едно ѝ бях отговорила подобаващо. — На нея няма да ѝ трябват.

Вел Оск беше капитана на „Милостта на Калр“ допреди седмица. Имаше много причини да не се нуждае повече от вещите си, като най-вероятната сред тях беше — разбира се, — че вече е мъртва. Анаандер Мианаай никога не правеше нищо наполовина, особено когато то касаеше враговете ѝ, Както знаем, в този случай врагът, подкрепян от Вел Оск, беше самата Анаандер Мианаа ѝ.

— Не ги искам — казах аз. — Изпрати ги на семейството ѝ,

Стига да мога. — Възможно бе и наистина да не може. — Да ти трябва нещо друго, преди да тръгнеш? Каквото и да било?

Хрумнаха ми разни отговори. Нито един не ми се стори полезен.

— Не.

— Ще ми липсваш, между другото — каза тя. — Никой друг не дръзва да ми говори като теб. Ти си една от малцината, които си позволяват да ме обидят, без да ги е страх от последствията. А от тези малцина нито една няма... специфичните прилики, които споделяме ние с теб.

Защото преди време аз бях кораб. Изкуствен интелект, контролиращ гигантски войскови кораб и хиляди второстепенни сегменти, човешки тела, които бяха част от мен. По онова време не мислех за себе си като за робиня, но в действителност бях оръжие, собственост на Анаандер Мианаай, която на свой ред обитаваше хиляди тела, пръснати из радчайския космос.

Сега обитавах това едничко човешко тяло.

— Каквото и да ми направиш сега, не би могло да се сравнява с онова, което вече ми стори.

— Знам — каза тя. — Знам и колко опасна те прави това. Сигурно е адски глупаво от моя страна, че те оставих да живееш, да не говорим, че ти дадох официална власт и кораб. Но игрите, които играя, не са за страхливите.

— За повечето от нас — казах, без да крия гнева си и с пълното съзнание, че тя ще разпознае физическите му признаци без значение колко неутрално е лицето ми, — това не са игри.

— Знам и това — каза лордата на Радч. — Наистина. Но някои загуби са неизбежни.

Бих могла да избера всеки от половин дузината отгов ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→