Червения рицар

Майлз Камерън

Червения рицар

На снаха ми Нанси Уат

Глава първа

Албинкърк — сер Джон Крейфърд

Капитанът на Албинкърк си наложи да престане да се взира през тесния си замъглен прозорец и да свърши малко работа.

Той завиждаше. Завиждаше на момче, три пъти по-младо от него, което командваше чудна рота копиеносци и яздеше насам-натам, докато той си седеше в града (тъй безопасен, че беше скучен) и старееше.

„Не бъди глупак — каза си той. — Разказите за военни подвизи са голяма работа, но на бойното поле е студено, мокро и ужасно. Забрави ли?“

Той въздъхна. Ръцете му помнеха всичко — ударите, нощите, прекарани на земята, сковаващия студ, бронираните ръкавици, които не му бяха съвсем по мярка. Ръцете го боляха постоянно — и наяве, и насън.

Капитанът на Албинкърк, сер Джон Крейфърд, не бе започнал живота си като благородник. Достигна този ранг, защото насилието му се удаваше, а за награда гниеше в този заможен град, чийто гарнизон беше с една трета по-малък, отколкото на хартия. Гарнизон от наемници, които командареха по-слабите, насилваха жените и рекетираха търговците. Гарнизон, който разполагаше с твърде много пари, тъй като назначението на сер Джон включваше правото да инвестира в кервани с кожи от север. Кожите на Албинкърк бяха прочути в десет страни — за да ги получиш, трябваше само да яздиш на север или на запад в Дивото. И да се върнеш жив оттам.

Прозорецът на капитана гледаше на северозапад. Той откъсна очи от него — отново — извади перо и лист хартия и старателно написа:

Господарю,

Рота наемници — добре организирана, с пропуск, подписан от дворцовия управител — мина по моста вчера сутринта. Около четиридесет рицари-копиеносци, всеки придружен от оръженосец, слуга и стрелец. Бяха отлично въоръжени и носеха брони по последна източна мода — изцяло стоманени. Капитанът им беше любезен, но резервиран. И много млад — отказа да съобщи името си и се представи като Червения рицар. На знамето му имаше герб с три златни lacs d’amour1. Заяви, че повечето от тях са поданици на Ваше величество и идват от войните в Гале. Пропускът му беше валиден, така че не видях причина да го задържа.

Сер Джон изсумтя, спомняйки си какво стана всъщност. Никой не бе сметнал за нужно да го предупреди, че от изток приближава малка армия. Извикаха го до портата рано сутринта и, облечен в лекьосан кадифен жакет и опърпани прилепнали панталони до коляното, той се опита да смрази с поглед надутото пале, натъкмено с великолепни доспехи в алено и златно и възседнало боен кон, голям колкото хамбар. Не разполагаше с достатъчно войници, за да арестува когото и да било, а проклетото хлапе очевидно беше Мастит Благородник и капитанът на Албинкърк благодари на Бога, че малкият плати таксата без възражения и с истински пари, тъй като ако се бяха сдърпали, нещата щяха да свършат зле. За него.

Сер Джон осъзна, че гледа към планините и отмести очи. Отново.

Освен това носеше писмо от игуменката на Лисен Карак. Миналата есен тя ме помоли да ѝ пратя петдесет мъже, но се наложи да ѝ откажа — Ваше величество знае, че и без друго не ми достигат хора. Предполагам, че поради липсата на местни мъже тя се е обърнала към наемниците.

Както знае Ваше величество, на мен не ми достигат почти сто души. Разполагам само с четирима рицари, а много от стрелците ми не са в нужната форма. С цялото си уважение бих желал да помоля Ваше величество или да ме смени, или да отпусне нужните средства, за да увелича гарнизона до полагащия му се размер.

Оставам най-скромния и изпълнен с уважение слуга на Ваше величество,

Джон Крейфърд

Главният майстор от гилдията на кожарите го беше поканил на вечеря. Сер Джон се облегна назад, реши да приключи за днес и остави писмото на бюрото си.

Лисен Карак — Червения рицар

— Пресвети Йесу! — извика Майкъл от другия край на стената. Тя стигаше до рамото му и бе построена от няколко поколения селяни, влачили камъни от полето. Зад нея се издигаше двуетажна каменна къща с пристройки — чифлик, при това богат. Майкъл стоеше насред двора и надничаше през разбитата ѝ предна врата.

— Пресвети Йесу! — отново извика оръженосецът. — Всички са мъртви, капитане!

Благодарение на височината на бойния си кон капитанът виждаше над стената и оглеждаше двора, където хората му преобръщаха труповете и взимаха скъпоценностите им, докато търсеха оцелели. Новата им работодателка нямаше да одобри това, но капитанът смяташе, че плячкосването може да ѝ помогне да разбере кого е избрала да наеме. Опитът го беше научил, че е най-добре бъдещият господар да е наясно какво купува още от самото начало.

Оръженосецът му прескочи каменната стена, която делеше градината от пътя и взе един парцал от Тоби, пажът на капитана. Високите до бедрата чизми с катарами на господаря му бяха покрити с лепкава кал от несекващия пролетен дъжд и за да прикрие вълнението си, Майкъл започна да ги чисти. Той беше превзето конте, облечен точно според модата — с червена туника, избродирана със златни звезди. Тежката вълна, от която бе изтъкана, струваше повече от бронята на стрелец. Което не го засягаше — Майкъл беше от лично потекло и можеше да си я позволи. Засягаше го това, че ръцете на младежа треперят.

— Кажи ми, когато си готов — весело се обади капитанът, но Майкъл замръзна. После привърши задачата си и хвърли парцала обратно на Тоби.

— Моите извинения, милорд — каза той и хвърли бърз поглед през рамо. — Било е нещо от Дивото, милорд. Душата си залагам.

— Не е кой знае какъв залог — каза капитанът и задържа погледа му. Намигна му, колкото за да развесели зяпачите, толкова и за да окуражи оръженосеца си, който беше толкова блед, че спокойно можеше да пише върху него. После се огледа.

Дъждът беше слабичък — колкото да натежи тежкото му алено наметало, без да подгизва. Отвъд заградения чифлик се простираха тъмни току-що засети земи, черни и блестящи в далечината, също като коня му. Полята, които се простираха нагоре към хълмовете, бяха покрити с прясна зеленина и осеяни с овце. И от двете страни на реката плодородната почва обещаваше богата реколта докъдето поглед стига. Това бяха опитомени земи, покрити или със спретнатата геометрична мрежа от жив плет и каменни стени, деляща нивите и лехите, или с овце и крави, които щяха да стигнат до градовете на юг по реката. Посеви и добитък, приходите от които поддържаха Лисен Карак — женският манастир на крепостта, кацнал на високия хребет на юг. Оттук приличаше на ред бледи зъбери. Сиво, сиво и още сиво, от небето чак до земята. Бледосиво, тъмносиво, черно. Зад овцете, далеч на север, се издигаха Аднаканарите — планинска верига, дълга двеста левги2, която се спускаше към полето, а върховете ѝ се губеха в облаците.

Червения рицар се засмя, развеселен от собствените си мисли. Десетината войници, които стояха най-близо до него, се обърнаха. На лицата им се четеше едно и също — страх.

Капитанът потърка острата си брадичка, за да изцеди дъждовната вода.

— Жак? — повика той възрастния си слуга, който мълчаливо седеше на бойния си кон. Беше по-добре въоръжен от повечето прислужници, носеше алена туника с дълги ръкави върху купения си от Изтока нагръдник и чудесен меч, дълъг метър и двадесет от дръжката до върха. И той решеше с пръсти брадата си, докато мислеше.

— Милорд?

— Чудовището как е стигнало чак дотук? — попита капитанът. Макар че бе заслонил очи от дъжда, той не успяваше да види края на Дивото. На километър и половина от тук — не, на два — нямаше достатъчно дървета, за да скрият дори елен. Далеч на север, на много левги зад дъждовния хоризонт и планините, се намираше Стената, а зад нея — Дивото. Вярно, Стената беше пълна с пробойни и обитателите му с лекота влизаха навътре. Аднаканарите така и не бяха прочистени, но тук… тук богатството и властта ги държаха надалеч. „Или поне би трябвало“ — рече си капитанът.

— Както обикновено — тихо отвърна Жак. — Трябва да го е поканил някой глупак.

Капитанът се изкиска.

— Е — отвърна той и криво се усмихна на слугата си, — едва ли биха ни повикали, ако си нямаха грижи. Освен това се нуждаем от работа.

— Разкъсало ги е — каза Майкъл. Отскоро пътуваше с тях, а семейството му беше знатно, но капитанът оценяваше бързината, с която бе възвърнал спокойствието си. От друга страна имаше още много да учи.

— На части — уточни Майкъл и облиза устни. Очите му блуждаеха. — Изяло я е. И останалите също.

„Почти си го е възвърнал“ — каза си капитанът, кимна на оръженосеца и отпусна малко юздата на Грендъл, който отстъпи няколко крачки и се обърна. Едрият жребец надушваше кръв и още нещо, което не му се нравеше. В интерес на истината, повечето неща не му се нравеха, но сега беше уплашен и капитанът усещаше напрежението в стиснатите му уста. На главата си Грендъл носеше броня с шип, дълъг тридесет сантиметра, така че раздразнението му бързо можеше да предизвика хаос.

Той направи знак на Тоби, който седеше встрани, по-далеч от самотния чифлик и се хранеше — останеше ли сам, все това правеше. Капитанът се обърна към знаменосеца си и двамата маршали, които чакаха заповедите му в дъжда, възседнали конете си.

— Дръзката и Том Лошия остават тук. Да бъдат нащрек, докато пратим някой да ги отмени — каза той.

Касапницата в чифлика бе пре ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→