Кръстопът

Уилям Пол Йънг

Кръстопът

СВЕТОВЕН

БЕСТСЕЛЪР

ОТ АВТОРА НА РОМАНА СЕНЗАЦИЯ

„Колибата“

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС‘

Исус се. пресегна и хвана ргьката па Тони.

- В това пътуване ти ще можеш да избереш да излекуваш физически един човек, но само един. Когато направиш своя щбор, пътуването ти ще npukahuu.

- Мога да испеку вам някого? Нима ми кадваш, че мога да избера, когото си пожелая1 - Мислите му веднага се вършеха върху собственото му беужнунено тяло в интензивното отделение на болницата.

Исус се наведе към. него.

- Ти не можеш да щаекуваш никого сам. Но ад ще съм с теб и ще изцеля ощи, 3а когото избереш да се помолиш…

Уилям Пол Йънг, „Кръстопът“

Антъни Спснсър е преуспял бизнесмен, който се гордее, че сам е постигнал всичко. Той обаче се е превърнал в жесток и безскрупулен човек. В живота му няма нито любов, нито приятелство.

Един ден Антъни внезапно изгубва съзнание. Лекарите откриват тумор 6 мозъка му. След последвалата операция той изпада в кома. Антъни се събужда в сюрреалистичен свят между живота и смъртта. На това неприветливо и пусто място - светът на душата му, той сс среща с Исус и Светия Дух. Той не вярва в живота след смъртта, нито в съществуването на Бога. И все пак общуването му с Исус и със Светия Дух е много по-истинско и пълноценно, отколкото целият му „реален“ живот. Постепенно Антъни започва да осъзнава кои са важните неща 6 живота, 110 ще има ли време да поправи грешките си?

Уилям Пол Йъпг

Авторът па романа „Колибата“, преведен на над 40 езика и продал повече от 18 милиона екземпляра 6 света, се завръща с нов роман откровение. В „Кръстопът“ Уилям Пол Иънг остава верен на стила си да търси истински важното 6 живота. Вплел духовните си и философски търсения в романов сюжет, авторът отново повдига вечните въпроси за живота и смъртта, за изкуплението и достойния живот.

„Кръстопът“ е художествено произведение. Имената, героите, местата и събитията, описани в този роман, са плод на авторовото въображение или са използвани с художествена цел. Всяка прилика с реални личности, било те живи или мъртви, с действителни събития или места, е напълно случайна.

© Ангелин Димитров Мичев, преводач, 2013 г.

Тази история е посветена на внуците ни, всеки от които е отражение на своите родители същевременно - отделна, неизследвана вселена. Те ни учат как да се удивяваме и насищат сърцата ни с радост изцяло и завинаги.

Когато един ден прочетете тази история, нека тя се превърне за вас в малък прозорец, посредством който да разберете вашия дядо, Бог и света, който обитавате.

Най-жалкият сред хората е онзи, който обръща своите мечти 6 сребро и злато.

ХАЛИЛ ДЖУБРАН

Някои години в Портланд, Орегон, зимата е насилница, сипе суграшица и бълва сняг-на пристъпи, в опит да изтръгне колкото е възможно повече дни от пролетта, отстоявайки своята прастара претенция да бъде царица сред сезоните. В крайна сметка усилията й винаги са напразни и тя си остава просто претендент за трона. Тази година обаче не беше така. Зимата си тръгна като бита жена - с наведена глава и парцал иви одежди в мръснобяло и кафяво - и по никакъв начин не заяви намерението си да се върне. Нейното заминаване остана почти незабелязано.

Тъй или иначе, за Антъни Спенсър бе все едно - зимата беше напаст, но и пролетта не беше по-добра. Ако зависеше от него, би премахнал и двете от календара, ведно с влаж-ната и дъждовна част от есента. Да, година, състояща се от пет месеца, би го устройвала напълно, а и тя със сигурност би била за предпочитане пред протяжните, сякаш безкрайни, периоди на несигурност. Всяка година по това време той се питаше какво още търси на северозапад, но всяка пролет неизменно го заварваше на същото място, зает със същия въпрос. Може би причината бе в това, че познатото, колкото и да бе разочароващо, все пак си имаше своите

удобства. Мисълта за действителна промяна, честно казано, го обезсърчаваше. Колкото повече се затвърждаваха от преповтаряне неговите навици и всекидневни ритуали, носещи сигурност, толкова по-малко склонен бе да повярва, че съществуваше нещо, за което си струваше да се положат усилия. Рутината, макар и болезнено досадна на моменти, най-малкото беше предсказуема.

Тони се облегна назад в стола и вдигна поглед от отрупаното с книжа бюро към монитора. С едно натискане на кой да е клавиш можеше да види картина от наблюдателните камери в своите имоти: апартаментът в съседната сграда, офисът, разположен на стратегическо място в търговската част на Портланд, на един от средните етажи на не много голяма офис сграда, вилата му на брега на океана и голямата къща в Уест Хилс1. Взря се в екрана, нетърпеливо почуквайки с десния показалец по коляното си. Навсякъде бе спокойно, светът сякаш бе задържал дъха си.

Има много начини човек да бъде самотен.

Тони не беше приветлив човек, макар онези, които общуваха с него в делова или неформална обстановка, да добиваха различно впечатление. Беше целеустремен и винаги преследваше изгодата. Това често изискваше да се държи дружелюбно и весело, да се усмихва широко, да поддържа контакт с очи и да се ръкува със сигурна длан не заради искрено благоразположение, а защото всеки събеседник бе за него потенциален носител на информация, която би могла да му бъде от полза по пътя към успеха. Многобройните въпроси, които задаваше, създаваха впечатлението за неподправен интерес и ласкаеха събеседниците му, но и оставяха у тях смътното усещане за празнота. Известен със своите благотворителни жестове, той отлично осъзнаваше значимостта на привидното състрадание като средство за постигане на по-важни цели. Демонстрираната загриженост правеше хората много по-податливи на манипулации. Иначе, след няколко несполуки, той беше стигнал до заключението, че приятелството е лоша инвестиция. С нищожна възвръщаемост. Действителната обич и грижа бяха неудобство и лукс, за какъвто той нямаше нито време, нито енергия.

За него успехът се измерваше със сполучливото управление и умножаването на недвижимото имущество, с осъществяването на различни бизнес начинания, с непрекъснато нарастващото инвестиционно портфолио. В инвеститорските среди Тони имаше репутацията на непреклонен преговарящ и виртуоз в договарянето на отстъпки. За него щастието бе нелепо и мимолетно състояние, почти недоловимо ухание в сравнение със силната миризма на потенциалната сделка и завладяващия послевкус на печалбата. Също както за стария скъперник Скрудж, така и за Тони бе наслада да изцежда до последната капчица достойнството на околните и особено на служителите си, които работеха за него усърдно, ала от страх, не от уважение. Със сигурност подобен човек не заслужаваше нито обич, нито състрадание.

Когато се усмихнеше, Тони можеше да породи у човек погрешното впечатление, че е хубавец. Посредством гените си бе наследил ръст над един и осемдесет и здрава коса, която дори сега, на четирийсетгодишна възраст, не показваше признаци за оредяване, макар на слепоочията да бе започнала да се прошарва. Нещо смугло и изтънчено се прокрадваше в несъмнено англосаксонския му външен вид и смекчаваше чертите му. То ставаше особено видно в редките моменти, когато обичайното му делово поведение биваше нарушавано от случаен и непринуден смях.

От всяка гледна точка той беше състоятелен и преуспял мъж, а и добра партия за брак. И тъй като си падаше донякъде женкар, спортуваше по малко, за да не се дава на конкуренцията. Беше в общо взето добра форма, единствено коремът му беше малко увиснал, но можеше да го „глътне“ винаги когато се наложеше.

Жените идваха в живота му и си отиваха, по-умните по-рано, но всички с усещането за наранено лично достойнство.

Беше се женил два пъти, за една и съща жена. От първия брак, който бяха сключили на двайсетинагодишна възраст, имаха син и дъщеря, която - понастоящем гневна млада жена - живееше в другия край на страната при майка си. Синът им… синът им е друга история. Този брак бе завършил с развод поради непреодолими различия, финал на достоен за филмиране сюжет, наситен с преднамерена враждебност и фрапиращо незачитане на другия. Само за няколко кратки години Тони беше успял да смаже изцяло самоуважението и чувството за лична стойност на Лори - своята съпруга, и от тях не бе останало и следа.

Лори обаче все пак бе успяла да излезе от ситуацията с достойнство, поради което Тони не бе зачел победата си като действителна. Затова през следващите две години я беше ухажвал настоятелно, беше й направил ново предложение за брак, беше организирал пищно сватбено тържество, а две седмици по-късно й беше поднесъл за втори път документи за развод. Според слуховете те били подготвени още преди подписването на втория брачен акт. Но този път Лори бе отвърнала на удара му с цялата ярост на жестоко подиграна жена и Тони я беше съсипал финансово, правно и психически. Което вече бе зачел за своя действителна победа. Беше изиграл една безжалостна игра по правила, определени от самия него.

Цената, която заплати за своя триумф, бе омразата на дъщеря си. Тази омраза изпълзя подобно на призрак от сенките на неговото почти непрекъснато алкохолно опиянение и се превърна в натрапчива мисъл, която той побърза да потули под ангажиментите на натоварения работен делник, изцяло посветен на преследването на нови победи. Синът му също бе съществена причина за злоупотребата със скоч - легалния опиат, който притъпяваше режещите ръбове на спомените и болезнените пристъпи на мигрената, която от време на време го навестяваше.

Ако постигането на свободата е постепенен процес, такъв е и развитието на злото. Незначителните изопачавания на истината и дребните оправдания с времето се наслагват, образувайки огромна структура, чиято поява никой не би могъл да предвиди. Това се отнася както за прословути злодеи като Хитлер и Ст ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→