Аферата „Олтмън“

Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс

Аферата „Олтмън“

Пролог

Петък, 1 септември

Шанхай, Китай

Гигантски прожектори заливаха доковете с ослепителна, пареща очите, светлина. На северния бряг на река Хуанпу нощта бе като ден. Групи пристанищни работници разтоварваха камиони, подаваха дългите стоманени контейнери към товарните площадки в обсега на крановете. Сред скърцане и свистене — стомана, триеща се в стоманата с напомнящи протяжен писък остри звуци — металните исполини повдигаха контейнерите като детски играчки, за да ги положат в търбусите на пристигнали откъде ли не съдове.

Стотици кораби от всички краища на света акостират ежедневно в това жизненоважно пристанище на източното китайско крайбрежие. А то наистина е първостепенно — нали е на половината път между столицата Пекин и най-новата придобивка на Китай — Хонконг. На юг от доковете блестят светлините на големия град и новият му район Пудонг, а по речната площ с лудуващата, пенеста кафеникава водна маса в непрестанна нишка се точат дълги потоци товарни кораби, плоскодънни джонки, поклащат се мънички сампани, тътрят се небоядисани дървени баржи в постоянна борба за място между двата бряга, както в бурния трафик на натоварен парижки булевард.

Осветлението не бе така ярко на един от кейовете близо до източния край на доковете, недалеч от мястото, където Хуанпу рязко завива на север. Тук не повече от двайсетина докери товареха кораб, помагаше им само единичен кран. На корабния борд изпъкваше името на съда — „Императрица майка“, домашен порт и регистрация — Хонконг. Нямаше и следа от вездесъщите униформени стражи.

Отпред, обърнати с платформите към кораба, стояха два тежки камиона. От тях запотените докери сваляха стоманени варели, търкаляха ги по наклонени греди и ги подреждаха в голямата товарна мрежа на крана. Напълнят ли я, гигантската ръка на металното чудовище се завърташе, с тънко бръмчене се развиваше стоманеният кабел на края с блестяща закривена кука. Работниците закачаха мрежата за нея, кранът повдигаше варелите и ги полагаше на корабния борд, оттам вече в трюма ги спускаха моряците.

Всички участници в товарния процес на този доста отдалечен кей — шофьори, докери, операторът на крана и моряците работеха мълчаливо и сръчно, бързо и съсредоточено, но не и достатъчно бързо за едрия мъж, който се намираше отдясно на камионите. Погледът му непрекъснато шареше от място на място, по брега и към реката. Бе необичайно бледолик за местен китаец, още повече че и косата му бе далеч по-необикновена — светлочервеникава, късо подстригана, тук-там посребрена.

Поглеждаше си часовника, поклащаше глава. Изведнъж заговори почти шепнешком на старшия на докерите:

— До трийсет и шест минути трябва да сте свършили, нали?

Това въпрос не беше, беше си чиста заповед. Старшият почти подскочи и отвори уста да каже нещо, сякаш го бяха зашлевили. Но гневът му се стопи за секунда, той сведе очи, послушно хукна към хората си и закрещя да мърдат по-живо. Това имаше незабавен ефект — работата видимо се ускори. Старшият продължаваше да вика и да изисква повече бързина, а мъжът, който го бе стреснал и уплашил, остана на място, някак си заплашително загледан в работещите.

По същото време зад тромава грамада навити корабни въжета в тъмната част на товарителната площадка се шмугна строен, възслаб китаец със западни джинси, маратонки „Рийбок“ на краката и черно, типично маоистко яке.

Замръзна зад прикритието, почти невидим в мрака, и се загледа втренчено в потъващите в търбуха на „Императрица майка“ варели. След мъничко от джоба на якето измъкна миниатюрен фотоапарат, последна дума на техниката, и започна да снима — всичко поред — варели, хора, съда, докато и последният варел се скри в корабния трюм. Оставаше съдът да отплава.

Човекът зад въжетата прибра апарата и внимателно запълзя на четири крака — като същински рак — по светлата част на терена. Пресече я и отново се скри в тъмнината. Сега се изправи и внимателно застъпва по дървените дъски, образуващи нещо като пътека между складовете, заобикаляйки контейнери и сандъци. Прикриваше се зад тях, оглеждаше се и бързаше по обратния път към шосето, откъдето би могъл да се завърне в града. Над главата му подухваше топъл нощен ветрец, понесъл тежката миризма на калните води. Не забелязваше опасността. Вътрешно ликуваше, бе като опиянен — съзнаваше, че носи изключително важна информация. В същото време бе и неспокоен, ясно му беше, че с тези хора шега не бива.

Чу шума, когато бе вече кажи-речи на края на кея — там, където той допира земята. Почти в безопасност.

Но едрият мъж с необичайно червената коса безшумно го доближаваше, движейки се по успореден път между бараките и крайбрежните съоръжения. Вървеше спокойно, целенасочено, затова и с лекота усети как мишената му потрепна, замръзна на място, сетне внезапно забърза.

Вече усетил заплахата, човекът с якето се огледа. Отляво бе краят на пристана — там имаше само стара, ненужна техника и любимите свърталища на чайките, отдясно бе пътят, използван от камионите и другия транспорт с достъп до товарителните площадки. По него се движеше последният камион, насочен към него и вътрешността на материка. Фаровете му пламтяха — очи на нощно чудовище в мрака. Вече почти го настигаше. Тогава преследваният се плъзна зад поредната купчина навити въжета крайно вляво.

Но не, плячката няма да се изплъзне, закани се мълком едрият мъж и побягна с нетипични за голямо тяло бързина и грация. Вече разпъваше гаротата между двете ръце. И още преди другият да успее да се извърне, тънката жица се впи в мекото под брадичката, здравите ръце рязко затегнаха примката.

Измина ужасяващо дълга минута, жертвата се опита да вкара пръсти под примката, затресе се ситно, подскочи веднъж-дваж като заклана кокошка, раменете се извиха в агония. Сетне ръцете увиснаха, главата клюмна и се заклати немощно над гърдите.

Камионът мина вдясно, дървеният док се разтресе под мощната многотонна машина. Скрит зад грамадата въжета, убиецът леко положи трупа на дъските. Свали гаротата и пребърка жертвата. Намери фотоапарата и го прибра. Без да бърза, се запъти назад, потърси с очи, съгледа две големи, откачени от въжетата си метални куки. Вдигна ги без усилие, отнесе ги при трупа. Клекна, от ножница на прасеца измъкна нож и сръчно разпори стомашната област, наби острите краища на двете куки в коремната кухина и с парче въже здраво ги овърза около кръста на мъртвеца. Сетне претърколи тялото към брега и го бутна в реката. То цопна меко и веднага потъна. Едва ли някога щеше да изплава.

Камионът бе спрял на около двеста метра от кея и го чакаше — както предварително бе наредено на шофьора. Червенокосият се качи в кабината, автомобилът потегли към града. Минути по-късно „Императрица майка“ прибра траповете, откачи въжетата и пристигналият междувременно влекач я затегли навътре към средата на Хуанпу. Започна кратко пътуване към Яндзъ, оттам я чакаше значително по-дълго — в открито море и океана.

Част първа

Глава първа

Вторник, 2 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Казват, че във Вашингтон правителството се управлява от юристите, а пък шпионите управлявали тях. То градът така или иначе бъка от какви ли не разузнавателни институции, като започнем с ЦРУ и ФБР и далеч по-малко известната Национална разузнавателна служба (НРС) и стигнем до всякакви групи и групички към военните и правителството, че дори и към уважавания от всички нас Държавен департамент или правосъдното министерство. Ами да, множко са и според мнението на президента Самюъл Адамс Кастила. И прекалено публични. Защото съперничеството помежду им се превръща във все по-неприятен проблем. Още по-голям проблем пък е споделянето на информацията, което, разбира се, неизбежно включва и дезинформацията. И още: опасната тромавост на прекалено много административно-бюрократични апарати.

Седнал в черната си лимузина, президентът мислеше и се безпокоеше именно за тези неща, а на всичкото отгоре се задаваше и международна криза. Линкълнът летеше по тясно второстепенно шосе на северния бряг на Анакостия. Бе най-новият модел с напълно обезшумен двигател и матови, непроницаеми отвън прозорци. Минаха покрай редките горички и обичайно осветените пристани с безброй стоянки за яхти и всякакви други големи и малки съдове. Сетне пресякоха старата ръждива жп линия, върху чиито релси гумите меко изтропаха, и навлязоха в по-силно осветен и ограден пристанищен район. Тук вече имаше надписи: „Яхтклуб Анакостия“, „Частна собственост, вход разрешен само за членове“.

Всъщност яхтклубът почти не се отличаваше от който и да е друг по речния бряг източно от вашингтонската корабостроителница. До полунощ оставаше само час.

Няколко мили след мястото, където Анакостия се слива с широкия Потомак, в стоянките наред с обичайните скутери и неделни яхти бяха завързани и закотвени вече далеч по-големи съдове с мощни мотори, с далеч по-големи възможности и обсег на мореплаване. Президентът се загледа към подредените покрай тъмната вода множество кейове. На няколко места току-що акостираха океански яхти, корпусите им обилно покрити със сол, екипажите по тях все още в тежките водонепромокаеми мушами. Огледа околните постройки с различна големина и дърветата — мястото бе същото. Точно както му го бяха описали.

Линкълнът се плъзна и меко спря зад най-голямата от осветените постройки. Мястото не се виждаше нито от кейовете, нито от пътя — прикриваше го сград ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→