Малките детективи и гълтачът на мечове

Астрид Линдгрен

Малките детективи и гълтачът на мечове

Първа глава

На последния чин до прозореца седеше жизнено, синеоко момче с чорлави коси. Казваше се Размус, Размус Персон. Беше на единадесет години, единственият син на полицая Патрик Персон от Вестанвик.

— Моят Размус е любимецът на всички учители — твърдеше бащата пред всички, които искаха да чуят точно това.

Доктор Фрьоберг, учителят по математика, трябва да не бе дочул тези слухове, иначе не би разговарял с любимеца на всички учители по начина, по който го направи.

— Ей, малък хъшлако… да, да, ти, Размус Персон!

Размус скочи от чина и погледна невинно своя учител.

— Защо целеше с гумата си главата на Стиг? Смяташ ли, че това влиза в програмата ни по средата на часа?

Размус би могъл да отговори, че Стиг го е мушнал с триъгълника си в ребрата по време на часа и затова наказанието трябва да последва също по време на часа и нищо не би могло да се промени. Но мълчеше. Стиг бе достатъчно умен, за да го стори, додето учителят пишеше на черната дъска с гръб към класа. И сега седеше на чина си и гледаше послушно и прилежно.

— Е — рече доктор Фрьоберг, — навярно ще получим някакво обяснение защо бомбардираше Стиг с гумата си? Някакво обяснение все пак трябва да се даде, нали?

— Нямах друго подръка — промърмори Размус. — Не се осмелих да използвам мастилницата.

Доктор Фрьоберг кимна замислено.

— Наистина ли не се осмели? Надявам се, че моят не особено съществен предмет, математиката, не ти е попречил за това. В края на краищата ти трябва да имаш правото да мяташ мастилници винаги, когато ти се прииска.

— Да, но тя ми трябва за следващия час, когато имаме граматика и правопис — измърмори Размус. Доктор Фрьоберг бе любимият му учител, но бе направо непоносим, когато станеше ироничен. Тогава не беше ясно дали той иска да му се отговаря със същия тон или да се мълчи и изтърпява всичко.

Доктор Фрьоберг отново кимна.

— А, виж ти каква била работата. Аз обаче смятам, че сега ти трябва да излезеш навън в коридора и да отдъхнеш, иначе не би бил в състояние през следващия час да мяташ предмети наоколо си. Спокойно би могъл да решаваш задачи и някой друг ден.

Размус покорно се запъти към вратата. Не се случваше за първи път да го изгонят от час. Учителите имаха причудливата привичка честичко да се лишават от своя любимец по време на заниманията.

Понтус му намигна окуражително, когато Размус мина покрай неговия чин. И Размус също му намигна. Понтус му беше най-добрият приятел, верен спътник през огън и вода. По всичко личеше, че и сега би предпочел да последва Размус в неговото изгнание.

Но отдихът в коридора трябваше да се използва най-вече, за да се замислиш над постъпките си, смяташе доктор Фрьоберг, и по тази причина, естествено, трябваше да останеш сам. Размус не схващаше съвсем точно защо учителят иска той да размишлява над постъпките си. В края на краищата имаше неща, които му доставяха по-голямо удоволствие и заради които си струваше да си поблъскаш главата. Но щом учителят изискваше от него точно това, то тогава щеше да се позамисли и над постъпките си.

В коридора беше тихо и празно. Само едва-едва доловимо шумолене се промъкваше откъм класните стаи. Размус се метна на перваза, където сядаше винаги, когато бе прогонен от час и където през годините вероятно са седели цели поколения момчета и са се разкайвали за греховете си. Той честно опита да помисли за постъпките си, но това бе безнадеждна работа. След като преоткри, че хич го няма в математиката и че не би трябвало да мята предмети по главите на другите, и че все пак трябваше да фрасне Стиг с мастилницата, мислите му поеха в съвсем друга посока.

Той хвърли един тъжен поглед към свободния свят и към ясния майски ден навън, пред стените на училището. Слънцето грееше над града и беше времето на люляците. В самия Вестанвик беше прекрасно. Където и да отидеше, навсякъде ухаеше на люляк. Кестените също цъфтяха сега и всички градини наоколо преливаха от розови и бели ябълкови цветове, под които противните малки къщи изчезваха като парчета торта под разбитата сметана. Дори полицейското управление, което Размус можеше да види от своя прозорец, изглеждаше уютно, цялото обраснало в цъфнал орлов нокът и съвсем не беше толкова заплашително, колкото се очаква от едно полицейско управление. Стига да имаше далекоглед сега, можеше да зърне баща си вътре в стаята на участъка. Не, толкова силни далекогледи, за щастие, наистина няма, защото иначе и баща му можеше да се сдобие с един, а в този миг Размус смяташе за най-голям късмет факта, че бащиният му поглед не можеше да го достигне.

Погледна улицата долу. Там би отишъл сега с най-голяма радост. Днес беше пролетният панаир и много хора щъкаха насам-натам. Беше си истинска беда, че седи тук, след като можеше да предприеме куп неща, ако беше свободен. За капак на всичко някъде отдалеч прозвуча и музика. Беше духов оркестър, който свири на пазарния площад, празнично тръбене, което ставаше още по-чисто от слънчевата светлина и още по-празнично от синьото небе. Всички деца на улицата презглава тичаха към пазарния площад като стадо телета, преследвано от рояк стършели. Ясно, общообразователното училище днес имаше свободен ден! Размусовата душа преля от мъка. Твърде късно прозираше, че би могъл да си остане в онова училище и да не позволи да го преместят тук, в реалното училище. Изведнъж забеляза какво представляват всички прехвалени училищни институции и всички учители. Не бяха ли като затворнически надзиратели, които пречат някому да се забавлява истински.

В случая обаче беше несправедлив. В учителското съсловие все още се намираха достойни мъже.

Старият, благ директор на реалното училище във Вестанвик със сигурност също бе забелязал, че денят сияе с особена чистота и че в градчето има пролетен панаир. И затова го беше сполетяло най-щастливото хрумване. Додето Размус седеше там и сърцето му преливаше от несправедлив гняв към всички учители, директорът стигна до заключението да разпрати вестоносци до класните стаи със следните прекрасни слова, написани върху малко листче с острия почерк на директора: „Поради хубавото време днес последните два часа са свободни“.

Вестоноската, която трябваше да нахлуе с новината в долните класове, не бе никоя друга, освен Прик, голямата сестра на Размус. Тя бе на шестнайсет години и учеше в гимназията, но сега прекосяваше почти тичешком коридора на долните класове и русата й конска опашка се полюляваше. На Размус много му се искаше да вярва, че съзира видение. Да срещнеш голямата си сестра, точно когато си изгонен от час, е последното нещо, което някой би могъл да си пожелае. Но Прик си бе точно толкова действителна, колкото си бе, и веднага забеляза, че съществото с ленени сини панталони и карирана риза, което седи на перваза и полага усилия да изглежда безобидно, не е никое друго, освен родното й братче, което толкова много обичаше и с което толкова честичко се хващаха за косите.

— Какво правиш тук? — строго попита Прик.

— Излязох да се обръсна — отвърна Размус. — А ти?

Прик му хвърли унищожителен поглед.

— Престани с плоските си шеги! Какво правиш тук? Отговори!

— Мисля — призна си Размус. — Просто си седя тук и мисля. По заповед на доктор Фрьоберг.

Прик направи изумена физиономия.

— Така ли? И за какво мислиш, ако смея да запитам?

— Не те засяга — отсече Размус. — Във всеки случай не мисля за Йоахим, както други, които го правят сутрин, обед и вечер.

Прик се фръцна и изчезна в класните стаи на първолаците. Малко след това Размус чу мощно трополене, страшен шум и в същия миг удари училищния звънец. Данданията стана още по-голяма и от всички класни стаи излетяха орди от момчета. Те се втурнаха към изхода и към свободата със същото фанатично усърдие, с което удавниците се хвърлят към спасителната лодка. Всяка секунда беше безценна! Но Размус остана колебливо на мястото си. Той не се осмеляваше да хукне преди да се е произнесъл господин учителят.

И доктор Фрьоберг, който тъкмо излизаше от класната стая, се спря, когато зърна грешника, който стоеше с напълно спокойно лице. Той издърпа ухото на Размус.

— Е? — обърна се към него.

Размус не даде никакъв отговор, но доктор Фрьоберг прочете в момчешката му душа с каква радост тутакси би се махнал оттук. И тъй като учителят беше мъдър мъж, подсмихна се любезно и рече:

— Да освободим значи затворника… пролет е!

И само след миг Размус и Понтус вече стояха пред училището, двама пуснати на свобода затворници, в прекрасното сияние на пролетта.

— Ези или тура — попита Размус и подхвърли едно петаче под носа на Понтус. — Ако е ези, отиваме на Пазара на въшките, а ако е тура, пак отиваме на Пазара на въшките. Ако петачето обаче застане на ръба си, тогава вече отиваме в къщи да си напишем домашните.

Понтус се закиска доволно.

— Да, това е справедливо решение. Да се надяваме, че петачето няма да застане изправено.

Размус подхвърли монетата високо във въздуха и тя тупна с лек звън на земята. Размус се наведе и цялото му лице цъфна в усмивка.

— Не, петачето не застана изправено! Нищо няма да излезе от домашните.

Понтус се закиска отново.

— Това е съдбата — отсече той, — и срещу нея не може да се върви. Пазара на въшките спечели. Хайде да вървим.

Пазара на въшките бе прастаро място в градчето. Тук от хилядолетия се стичаха търговци на коне и добитък за пролетния панаир. Пристигаха винаги и пътуващи циркове. Имаше клетки с животни, панаирджийски бараки; имаше всичко, което би могло да хвърли в празнична еуфор ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→