Тим Талер или продаденият смях

Джеймс Крюс

Тим Талер или продаденият смях

Към читателя

Тази история ми разказа един около петдесетгодишен човек, който също като мен трябваше да следи печатането на една книга в Лайпциг. (Ако не се лъжа, книгата разказваше историята на марионетните кукли.) Най-интересното у този човек беше, че въпреки своята напреднала възраст той все още можеше да се смее така мило и сърдечно, сякаш беше десетгодишно момче.

Кой беше този — мога само да предполагам. Разказвачът и времето си остават загадка, както много неща в тази история. (Все пак някои подробности позволяват да се направи заключението, че главната част от историята се разиграва някъде около 1930 год.)

Иска ми се да спомена още, че записах историята върху гърбовете на големи, бракувани печатни коли. Поради това книгата е разделена на коли, които обаче не са нищо друго, освен съответните нейни глави.

Бих споменал още, че при четенето на тази част, която разказва за смеха, на читателя няма да му бъде много до смях. Но същевременно трябва да се каже, че това пътуване из мрака чертае кръгове около светлината.

Първа книга

Загубеният смях

Облога аз приемам, но знайте, господарю, човек се различава чрез своя смях от звяра. Човека ще познаеш, когато съумее дори в беди големи навреме да се смее.

(Из пролога към куклената пиеса „Лепнещият лебед“)

Първа кола

Едно бедно малко момче

В големите градове с широки булеварди има и до днес толкова тесни улички, че двама души свободно биха могли да си подадат ръка от два срещуположни прозореца. Когато по тях минат чужди посетители или туристи, които имат много пари и много чувства, те възкликват: „Колко е живописно!“. А дамите въздишат: „Колко е идилично и романтично!“.

Но идилията и романтиката са вятър работа, защото в тия улички живеят хора, които имат твърде малко пари. А всеки, който има в големия град малко пари, става угрижен, завистлив и нерядко свадлив. Не само хората са виновни за това, но и уличките.

Тригодишен, малкият Тим попадна в една такава тясна уличка. Неговата весела, закръгленичка майка бе починала, баща му трябваше да тръгне по строежите, защото по онова време трудно се намираше работа. Така баща и син напуснаха светлото еркерно жилище край градския парк и се преместиха в тясната улица, където винаги миришеше на чер пипер, ким и анасон, понеже тук се намираше единствената в града мелница за подправки. Скоро след това Тим се сдоби с една мършава, остроноса мащеха, а в придатък — и с един доведен брат, който беше нахален, разглезен и бял като сирене.

Въпреки своите три години Тим представляваше вече едно ячко малко юначе, което се смееше особено хубаво и можеше съвсем самостоятелно да управлява презокеански параход, направен от кухненските столове, или пък автомобил от възглавници. Неговата майка, преди да почине, се смееше до сълзи, когато Тим предприемаше своите пътешествия по суша и вода с възглавниците и столовете, като непрекъснато викаше: „Пуф, пуф, пуф, Амееерика!“.

Но мащехата го пердашеше за тези игри. И това Тим не можеше да проумее.

Също и своя доведен брат Ервин не можеше да разбере, тъй като онзи доказваше своята братска обич към него като го замерваше с дървата за печката или като го цапаше със сажди, мастило и мармалад от сливи. А най-трудно за проумяване бе, че накрая не Ервин, а винаги Тим биваше наказван за това. Покрай всичките тия неразбираеми неща Тим почти се отучи да се смее. Само когато баща му си беше вкъщи, прозвучаваше пак неговият къдрав, весел смях с веселото хълцукане накрая.

За съжаление бащата беше повечето време на път, защото бе намерил работа на някакъв много далечен строеж. (Най-вече и за това — да не бъде Тим самичък, той се бе оженил втори път.) И само в неделя можеше да бъде при синчето си. Тогава той хващаше малкия Тим за ръчичка и казваше на мащехата: „Ние ще идем да се поразходим“. В действителност обаче той отиваше на хиподрума, където залагаше на конните състезания малкото пари, които тайно бе успял да спести. Надяваше се по този начин един ден да спечели толкова пари, че да може да напусне заедно със семейството си тясната уличка и да заживее в някое по-светло жилище. Разбира се, надеждите му си оставаха напразни. Както при повечето хора. Той губеше почти закономерно и ако някой път все пак спечелеше нещичко, то едва ли стигаше за пликче бонбони, за една неделна бира и трамвайния билет за връщане.

Малкият Тим не намираше особено удоволствие в състезателната борба на конете и ездачите. Цялата история се разиграваше толкова далече, а конете прекалено бързо префучаваха покрай него. Отгоре на всичко отпреде им стърчаха винаги толкова много хора, че му беше трудно да вижда целия хиподрум дори и от рамото на баща си.

Но макар и да не го беше много еня за конете и ездачите, Тим твърде скоро разбра как стоят работите със залаганията. Ако се връщаха в града с трамвая и той получаваше пликче бонбони, тогава таткото беше спечелил. Ако бащата обаче го качеше на раменете си и те потегляха без бонбони и пеша към къщи, тогава бяха загубили. Но дали бяха загубили, или спечелили, на момчето му беше все едно. На татковото рамо беше точно толкова, дори по-весело, отколкото в трамвая. Защото те бяха сами, беше неделя, а Ервин и мащехата се намираха далече-далече, сякаш изобщо ги нямаше.

Но през шестте дни от седмицата те за беда все пак съществуваха. Тогава Тим живееше точно така, както в приказките децата с лошите мащехи. Само че на Тим му беше все пак малко по-тежичко, понеже приказката си е приказка — тя започва на страница първа и свършва най-много на страница дванайсета. А да устоиш на едно такова всекидневно мъчение и отгоре на това години наред никак не е лесно. Ако ги нямаше тия недели, тогава Тим сигурно просто от инат би се превърнал в някое истинско хулиганче. Но за щастие тези неделни дни съществуваха и той си оставаше едно момче, което умееше да се радва и не загубваше своя смях, оня смях, който идваше сякаш чак от коремчето му и завършваше с едно весело хълцукване.

За съжаление този смях го навестяваше все по-рядко. Тим ставаше затворен в себе си и горд, невероятно горд. По този начин той се опълчваше против своята мащеха, която постоянно го хокаше, макар понякога и да не го правеше с лошо чувство.

Когато тръгна на училище, Тим се зарадва. Тук той от рано сутрин до обяд се намираше далеч от тясната уличка, много по-далече, отколкото всъщност представляваха стотината метра разстояние между нея и училището. Тук, в първи клас, той отново започна да се смее със своя очарователен смях и този смях караше учителите да прощават някои малки грешки на момчето. Сега Тим се стараеше да се хареса дори и на своята мащеха. Ако някой път, по изключение, тя го похвалеше, че е домъкнал например съвсем самичък пет кила картофи до вкъщи, той ставаше още по-услужлив, старателен и мек като масло. Но още при следващия несправедлив укор той отново се затваряше в себе си и заиграваше ролята на горделивец. Тогава, както се казва, и с клещи не можеше да се измъкне думичка от устата му.

Тези чести и резки промени в настроението му даваха лоши последици в училището. Тим, който имаше по-пъргав ум от много други деца, получаваше при все това по-лоши бележки от тях. Това се дължеше на неговата разсеяност в час, дължеше се и на домашните му работи.

Беше му трудно да си прави домашните упражнения. Тъкмо седне със своята дъска край кухненската маса, ще дойде мащехата и ще го отпрати в детската стая. Там обаче беше царството на доведения му брат Ервин, който не даваше на по-малкия минутка спокойствие. Или настояваше да играят заедно и се сърдеше люто, ако Тим откажеше, или пък разполагаше цялата си кутия кубчета върху масата, така че за Тим не оставаше никакво място за писане. Веднъж, изпаднал в справедлив гняв, Тим захапа доведения си брат за ръката, но и това мина за негова сметка. Мащехата изсипа гръм и мълнии над кървящата ръка и го нарече коварен подлец. И дори бащата не му продума нито дума по време на вечерята. Оттогава Тим изостави борбата с разглезения си доведен брат и тайно си правеше домашните в спалнята на родителите. Но Ервин разкри това и го издаде — а една от повелите в малката уличка гласеше, че в спалнята на родителите децата нямат работа.

И Тим отново трябваше да си приготвя домашните в неприятното общество на Ервин. Ако доведеният брат му оспореше единствената малка масичка в стаята, той сядаше на леглото и работеше на нощното шкафче. Но нито на масичката, нито на шкафчето имаше възможност да пише внимателно и съсредоточено. Само в срядата, когато Ервин отиваше на училище следобед, момчето можеше да изготви домашните си така грижливо, както му се щеше, та да се харесат на учителя, защото малкото момче, което умееше така хубаво да се смее, искаше да живее в добри отношения с целия заобикалящ го свят.

За съжаление от година на година неговите домашни все по-малко се харесваха на учителя. „Умна глава, но мързелив и несъсредоточен“ — казваше за него учителят. Той, разбира се, не допускаше, че момчето бе принудено всеки ден да воюва за някакво местенце, където да си пише домашните. А Тим не му го казваше, защото бе убеден, че учителят сигурно го знае. Така Тим и в училище стигна до извода, че светът е непонятен и че всички възрастни — с изключение на неговия баща — са несправедливи.

Но и този единствен справедливец ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→