Кале Бломквист живее опасно

Астрид Линдгрен

Кале Бломквист живее опасно

Първа глава

— Ти си ненормален! — провикна се Андерс. — Просто не е възможно да си нормален. Излежаваш се по цял ден в тревата и фантазираш!

Набеденият, че е ненормален, скочи бързо от тревата, огледа се и откри две деца зад оградата. Очите му запремигаха обидено под лененожълтия перчем.

— Миличък, мъничък, сладичък Кале — заклати закачливо глава Ева-Лота, — ако не престанеш най-сетне да се търкаляш под крушата и да броиш облаците, ще ти излязат рани от лежане. Та ти правиш това всеки ден, цяло лято вече.

— Не се излежавам по цял ден и не броя облаците — отвърна ядосано Кале.

— Е, да, Ева-Лота, не преувеличавай чак толкова — защити го Андерс. — Нима не си спомняш онази неделя в началото на юни, когато Кале не полегна нито за миг под крушата. Цял-целеничък ден той не беше детектив. Крадците и убийците бяха оставени без надзор и можеха да правят каквото си искат.

— Ах, да, сега си спомних — сети се Ева-Лота. — Наистина в началото на юни крадците и убийците се разхождаха на спокойствие цяла неделя.

— Разкарайте се! — изръмжа Кале.

— Тъкмо това смятаме да направим — призна Андерс. — Но не и без теб. Разбира се, само ако прецениш, че можеш да оставиш убийците без надзор за около час.

— О, това едва ли е възможно — продължаваше да се заяжда Ева-Лота. — Те трябва да бъдат наглеждани като бебета.

Кале въздъхна. Беше безнадеждно, напълно безнадеждно. Великият детектив Бломквист — ето кой беше той. И настояваше да се съобразяват с професията му. Но нима получаваше уважението, което очакваше? Във всеки случай не и от Андерс и Ева-Лота. При това предното лято той съвсем сам бе заловил трима крадци на скъпоценности — имаше свидетели на подвига му! Е, наистина Андерс и Ева-Лота му помогнаха донякъде, но нали той, Карл Бломквист, беше този, който със своята проницателност и наблюдателност откри следите на негодниците. Тогава Андерс и Ева-Лота разбраха, че той наистина е детектив, който си разбира от професията, а ето че сега отново му се присмиваха, сякаш нищо не е било. Сякаш на този свят изобщо нямаше престъпници, които трябва да бъдат държани под око. Сякаш Кале е някакъв глупак, а главата му е пълна с фантасмагории.

— Миналото лято здравата се бяхте надули — рече той и плю презрително в тревата. — Когато хванахме тримата крадци на диаманти, никой нямаше нищо против великия детектив Бломквист.

— Че то и сега никой няма нищо против теб — заяви Андерс. — Но ти сигурно разбираш, че такива неща се случват веднъж в живота. Този град съществува от седемстотин години, и доколкото знам, досега тук не е имало други престъпници, освен твоите крадци на диаманти. Оттогава мина цяла година. Но ти все още лежиш под крушата, зает с криминални проблеми. Откажи се, малък Кале, откажи се! Повярвай ми, в скоро време няма да се появят други негодници, дори да ги търсиш с лупа.

— За всяко нещо си има време, са казали мъдрите хора — добави Ева-Лота. — Има време за лов на крадци, има време и да накълцаме червените на кайма.

— Ами да, тъкмо за това става дума — рече въодушевено Андерс. — Червената роза отново ни обяви война. Преди малко Бенка донесе тяхното съобщение. Прочети го сам! — Той извади от джоба си един плакат, разгъна го и го подаде на Кале. И Кале прочете:

Война! Война!

До откачения предводител на престъпната банда, която се нарича Бялата роза.

С настоящото ви известяваме да знаете, че в цяла Швеция няма селянин, който да има свиня, която да е поне приблизително толкова тъпа, колкото главатарят на Бялата роза. Това стана ясно, когато този човешки отпадък срещна вчера на пазара сърцатия и уважаван от всички предводител на Червената роза. Нима на споменатия отпадък не му хрумна да отстъпи встрани, ами се осмели да се блъсне с цялата си ужасяваща тъпота в нашия благороден, прославен предводител и при това да избухне в противни ругатни! Този позор може да бъде измит само с кръв. Сега между Червената и Бялата роза има война, в която стотици хиляди ще намерят смъртта си, а душите им ще преминат в отвъдното.

Сикстен, благородник и предводител на Червената роза

— А сега — рече Андерс — на нас много ни се иска да им дадем да се разберат. Идваш ли с нас?

Кале се усмихна доволно. Войната на розите, която бушуваше от години с кратки прекъсвания, не беше нещо, от което човек може да се откаже доброволно. Тя обещаваше напрежение и премеждия през лятната ваканция, която иначе щеше да бъде доста еднообразна. Да кара колело, да се къпе, да полива ягодовите лехи, да снабдява бащиния магазин за хранителни стоки, да седи край реката и да лови риба, да играе на топка в градината на Ева-Лота — всичко това не беше достатъчно да запълни дните. Лятната ваканция беше толкова дълга.

О, да, за щастие лятната ваканция беше дълга. Тя беше най-великото изобретение, което е било правено някога от хората, така смяташе Кале. Странно наистина, като се замисли човек, че възрастните са могли да измислят нещо такова. Те оставяха децата да се скитат под слънцето цели десет седмици, просто ей така, без да си напрягат главата за Трийсетгодишната война или други такива неща. Вместо това, те можеха да се отдадат всецяло на Войната на розите, а това беше много по-вълнуващо.

— Дали ще участвам? Иска ли питане!

Като се има предвид, че напоследък престъпниците бяха почти на изчезване, великият детектив Бломквист можеше спокойно да си позволи отпуск, за да посвети свободното си време на висшето военно изкуство, пък и да види какво ли са измислили този път червените.

— Струва ми се, че е най-добре първо да предприема малка разузнавателна разходка — заяви Андерс.

— Давай — съгласи се Ева-Лота. — След около половин час потегляме и ние. Само да наточа ножовете.

Това звучеше многообещаващо и опасно. Андерс и Кале кимнаха одобрително. Да, Ева-Лота беше боец, на когото можеха да разчитат! Наистина, ножовете, които трябваше да бъдат наточени, бяха най-обикновени ножове за хляб от фурната на пекаря Лизандер — и все пак! Ева-Лота беше обещала на баща си да му помогне при точенето на ножове, преди да излезе. Да въртиш тежкото точило под палещото юлско слънце беше доста изморителен труд. Но все пак беше облекчение да знаеш, че това, над което се мъчиш, са безценни оръжия във Войната на розите.

— Стотици хиляди ще намерят смъртта си и душите им ще преминат в отвъдното — шепнеше едва чуто Ева-Лота, докато въртеше с все сили точилото, тъй че от челото й се стичаха капки пот.

— Какво каза? — попита пекарят Лизандер и вдигна поглед от ножа, който точеше в този момент.

— А, нищо!

— Предполагам, че е било точно това, което чух — рече пекарят и прокара пръст по острието на ножа. — Е, хайде, върви!

Ева-Лота не чака втора покана. Тя се промъкна през оградата, която делеше тяхната градина от двора на Кале. На едно място в оградата липсваше дъска. Тази дъска липсваше откак свят светува, и щеше да липсва, докато Ева-Лота и Кале имаха глас в семейния съвет. Тази липса им беше необходима.

Случваше се търговецът на хранителни продукти Бломквист, който беше подреден човек, да каже на пекаря Лизандер, както си седяха в летните вечери на верандата на пекаря:

— Чуй сега, приятелю, може би все пак трябва да поправим оградата. Изглежда доста запусната, тъй ми се струва.

— О, по-добре да изчакаме, докато децата пораснат толкова, че да се заклещват в дупката — отвръщаше му пекарят.

Но макар че непрекъснато се тъпчеше със сладкиши, Ева-Лота си беше все така тънка като вейка и можеше да се промъква без никакви трудности през всякакви дупки.

Откъм улицата се чу изсвирване. Андерс, предводителят на Бялата роза се беше завърнал от разузнавателната си обиколка.

— Те са в главната си квартира — извика той. — Напред, да се борим и да победим!

Когато Ева-Лота се запъти към точилото, а Андерс на своята разузнавателна обиколка, Кале отново се върна на мястото си под крушата. Той използва кратката почивка преди избухването на войната на Розите за един важен разговор.

Да, той имаше да води разговор, макар че наоколо не се виждаше друго живо същество. Великият детектив Бломквист говореше със своя въображаем слушател. Той беше негов спътник от години. Беше прекрасен човек, този негов слушател! Той единствен се отнасяше към прославения детектив с уважението, което последният наистина заслужаваше, но получаваше толкова рядко, а най-рядко от Андерс и Ева-Лота. И ето сега въображаемият слушател седеше в краката на маестрото, попивайки предано всяка негова дума.

— Господин Бенгтсон и госпожица Лизандер проявяват наистина осъдителна липса на интерес към престъпленията в нашата община — заяви угрижено господин Бломквист и се взря проницателно в очите на въображаемия си слушател. — Достатъчно е едно малко затишие и те загубват бдителността си. Не разбират, че тъкмо привидното спокойствие е опасно.

— Наистина ли? — рече въображаемият слушател, съвсем слисан.

— Спокойствието е измамно — продължи маестрото, натъртвайки на всяка дума. — Този малък мирен град, това блестящо лятно слънце, това идилично спокойствие — о, само за минута всичко това може да се промени. Съвсем ненадейно престъплението може да хвърли върху нас мрачната си сянка!

Въображаемият слушател изпъшка.

— Господин Бломквист, плашите ме — прошепна той и се заоглежда плахо, сякаш искаше да провери дали престъплението вече не дебне иззад някой ъгъл.

— Оставете това на мен — успокои го великият детектив. — Не се притеснявайте. Аз съм на своя пост.

Въображаемият слушател не можа да каже нищо, задавен от вълнение ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→