През Вселената

Бет Ревис

През Вселената

Посвещение

На моите родители, които откриха наука в природата, и на моя съпруг, който откри наука в технологията, защото обичат мен, която откри наука в художествената проза.

Благодаря ви!

„Образи на начупена светлина, които танцуват пред мен като милион очи. Те ме зоват ли, зоват през Вселената…

Нищо не ще промени моя свят…“

Ленън Маккартни

Благодарности

Бих искала да благодаря на всички от екипа на Ленгуин/Разорбил — вие всички дадохте своя принос, за да стане тази книга блестяща. Специални благодарности на Бен Шранк и Джилиан Левинсън, които ми помогнаха да превърна „През Вселената“ в книгата, която винаги съм искала да напиша, но не бих могла да се справя без техните мъдри редакции, въпроси и предложения. Благодарности и на Емили Ромеро, Ерин Демпси, Къртни Уди останалите от „Пенгуин Маркетинг“, като и на моя изключително талантлив дизайнер Натали Соса.

Не бих могла да се присъединя към екипа на „Пенгуин“ без Мерили Найфец, която ме свърза с перфектния издател, и не бих направила това без Дженифър Ескот, която пък ме свърза с перфектния агент. Благодаря и на двете за това, че ме направляваха с такъв ентусиазъм през света на книгоиздаването!

Най-хубавото нещо от това, да си писател, е да имаш пишещи приятели. Робин Кембъл и Ребека Карлсон ми помогнаха да оформя първата чернова на „През Вселената“. Хедър Зундел и Кристина Фарли ми помогнаха да я разбия на части и да я напиша отново по-добре, а Ерин Андерсън, Пи Джей Хувър и Кристин Маркиняк ми казаха, че „През Вселената“ най-после е завършена и че вече е време да я предам.

Прекарах много години в едно или друго училище, но безспорно най-добрите от тях бяха онези шест, в които преподавах литература в „Бърнс Хай Скул“. На учениците си искам да кажа — вие всички ми бяхте любими. Специални благодарности на Чарли Уайт, който нарисува риба на подиума в стаята ми и ме вдъхнови за образа на Харли. Благодарности и на моята приятелка и колежка от училище Лора Паркър, и на приятелката ми (която не е учителка и е много щастлива от този факт) Дженифър Рандолф за това, че ме подкрепиха в кариерата ми на писателка.

Има трима души, които винаги са вярвали в мен повече от мен самата и които за миг не са се съмнявали, че един ден ще видя името си на корицата на книга: моите родители, Тед и Джоан Греъм, и моят съпруг, Коруин Ревис.

Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви!

1

Ейми

Тате каза:

— Нека мама да е първа.

Мама пък искаше аз да съм първа. Май се страхуваше, че след като тях ги замразят, аз няма да се оставя да ме затворят в тази студена, светла камера, а ще се измъкна и ще се върна към живота. Тате обаче не отстъпваше.

— Ейми трябва да види как става. Ти ще си първа, нека тя да гледа. След това може да отиде тя, а аз ще съм до нея. Ще бъда последен.

— Ти върви пръв — настояваше мама. — Аз ще съм последна.

Работата беше там, че трябваше да сме голи, и никой от двамата не искаше да го видя без дрехи (а и аз не умирах да ги видя както ги е майка родила, щеше да е гадно), но при това положение наистина щеше да е най-добре мама да е първа, каквото имаше тя, го имах и аз, нали така.

Изглеждаше толкова мършава, когато се съблече. Ключицата й стърчеше още повече, кожата й беше тънка като хартия, прекалено влажна и отпусната, като при старите хора. Коремът й — нещо, което винаги бе крила под дрехите — висеше сбръчкан и така тя изглеждаше още по-уязвима и крехка.

Мъжете, което работеха в лабораторията, не даваха пет пари, че майка ми е гола, и изобщо не им пукаше, че ние с баща ми сме там. Те й помогнаха да легне в светлата криогенна камера. Можеше да мине за ковчег, само дето ковчегът има възглавници и е далече по-удобен. Това тук приличаше по-скоро на кутия за обувки.

— Студено е — каза мама.

Белезникавата й кожа се сплеска, притисната към дъното на камерата.

— Няма да го усещаш — изсумтя първият работник.

На баджа с името му пишеше Ед.

Извърнах поглед встрани, докато другият работник, Хасан, забиваше иглите на системите във вените на майка ми. Една в лявата ръка, забита в гънката на лакътя, и друга в дясната ръка, която изду голямата вена под ставите на пръстите.

— Отпусни се — каза Ед.

Беше по-скоро заповед, отколкото просто любезно предложение.

Мама прехапа устни.

Онова в банката на системата хич не приличаше на вода. Стичаше се по-скоро като мед. Хасан стисна торбичката, за да може нещото да тече по-бързо. Беше небесносиньо, като метличините, които Джейсън ми даде на бала на гимназията.

Мама изстена от болка. Ед махна една жълта пластмасова скоба от празната система в лакътя й. Яркочервена кръв бликна обратно през тръбичката и се вля в банката. Очите на мама плувнаха в сълзи. Синьото лигаво нещо от другата система светеше с мекия блясък на небето и проблясваше през вените на майка ми, докато се носеше нагоре по ръката й.

— Гле’йте сега кога ще стигне в сърцето — стрелна ни с поглед Ед.

Тате не откъсваше поглед от мама, стиснал ръце в юмруци. Очите й бяха затворени и две сълзи трептяха на миглите й.

Хасан стисна отново банката със слузта. Струйка кръв бавно се процеди през стиснатите й зъби там, където беше прехапала устната си.

— Ей т’ва тука, то прави оная работа със замразяването. — Ед говореше равнодушно като хлебар, който обяснява колко мая слага, за да втаса хлябът. — Без него в клетките се образуват ледени кристалчета и клетките направо се пръсват. Т’ва прави стените им по-здрави, ясно? Да не ги прецака ледът. — Той хвърли поглед надолу към мама. — Ама яко боли, направо да виеш като куче.

Лицето й беше бледо, лежеше в онази камера, без да помръдне, сякаш само едно движение, и щеше да се счупи. Направо си беше като умряла.

— Исках да видиш всичко — прошепна тате.

Каза го, без да ме погледне, впил поглед в мама. Дори не мигаше.

— Защо?

— За да знаеш, преди да го направиш.

Хасан продължаваше да мачка банката със синьото лепкаво нещо. Очите на мама се обърнаха нагоре за момент и аз реших, че наистина е умряла, но не беше.

— Почти е там — каза Ед, загледан в кръвта на майка в банка.

Тя течеше по-бавно.

Чуваха се единствено тежкото дишане на Хасан, който разтриваше пластмасовата банка със слуз, и тихото скимтене, което идваше от мама като от умиращо коте.

В тръбичката на системата, дето беше в лакътя, проблесна бледосиньо сияние.

— Добре, край — каза Ед. — Сега всичкото е в кръвта й.

Хасан издърпа системата. Мама изпъшка леко.

Тате ме дръпна напред. Така както гледахме чама долу пред нас, ми напомни за баба в църквата миналата година. Бяхме отишли всички там, за да се сбогуваме с нея, и мама каза, че тя е на по-добро място, ама просто искаше да каже, че е умряла.

— Как е? — попитах.

— Не е зле — излъга мама.

Поне все още можеше да говори.

— Мога ли да я пипна? — попитах Ед.

Той вдигна рамене и аз се пресегнах, и хванах пръстите на лявата й ръка. Те бяха вече студени като лед. Тя не отвърна на жеста ми.

— Може ли да караме нататък? — попита Ед.

Той разклати с ръка един голям капкомер.

Тате и аз отстъпихме назад, но не много далече, за да не си помисли майка, че сме я оставили сама в онзи леден ковчег. Ед разтвори очите й. Пръстите му бяха едри и мазолести, като грубо одялани трупи, които теглеха тънките като хартия клепачи на мама. Капка жълта течност падна във всяко зелено око. Ед го направи бързо — кап, кап, — после придърпа клепачите и затвори очите й. Тя не ги отвори повече.

Сигурно съм изглеждала ужасена, защото този път, когато Ед ме погледна, той спря за малко и успя да ми хвърли една успокоителна усмивка.

— Правим го, за да не ослепее — обясни той.

— Всичко е наред обади се мама от кутията за обувки.

Очите й бяха затворени, но аз усетих сълзите в гласа й.

— Тръбите — рече Ед и Хасан му подаде три чисти пластмасови тръбички. — Ето, виж сега. — Ед се наведе към лицето на мама. — Ще напъхам тия неща в гърлото ти. Няма да е приятно. Опитай се да ги поемеш, все едно ги преглъщаш.

Мама кимна и отвори уста. Ед затика тръбите надолу в гърлото й. Тя започна да се дави, силен спазъм тръгна от стомаха и после нагоре до сухите, напукани устни.

Хвърлих поглед към татко. Гледаше твърдо и невъзмутимо.

Мина доста време, преди мама отново да се успокои и утихне. Продължаваше да се опитва да преглъща и мускулите на врата й се мърдаха, за да направят място на тръбите. Ед промуши тръбичките през един отвор горе на ковчега близо до главата на мама. Хасан издърпа едно чекмедже и извади кълбо електрически жици. Взе няколко ярко оцветени и ги пъхна в първата тръба, после дълъг черен кабел с малка кутийка в края във втората тръба и накрая в последната тръба набута малък правоъгълник от черна пластмаса, който приличаше на слънчев панел, прикрепен към фиброоптична нишка. Хасан свърза всички жици към малка бяла кутийка, която Ед закрепи над отвора в горната част на това, което, както разбрах, не беше нищо повече от един сложен сандък за пренасяне на товар.

— Сбогувайте се.

Вдигнах поглед, изненадана от любезния глас. Ед беше с гръб към нас и пишеше нещо на компютъра, значи, Хасан го бе казал. Т ...