Читать онлайн "Z-та световна война"

Автор Брукс Макс

  • Стандартные настройки
  • Aa
    РАЗМЕР ШРИФТА
  • РЕЖИМ

Макс Брукс

Z-та световна война

Разкази на очевидци за Войната със зомбитата

Тази книга е за Хенри Майкъл Брукс1, заради когото ми се иска да променя света.

Въведение

Наричат я по различен начин — „Кризата“, „Тъмните години“, „Мрачното време“, „Бродещата чума“… а напоследък взеха да й залепят по-съвременни и тежкарски етикети като „Z-та световна война“, „Световна война Z“ или „Първата война Z“. Лично аз никак не харесвам последното определение, защото предполага неизбежното избухване на „Втората война Z“. За мен случилото се винаги ще си остане „Войната със зомбитата“ и макар мнозина да оспорват научната прецизност на термина „зомби“, трудно ще намерят по-известно и широко възприето название на съществата, които едва не заличиха цялото човечество. Думата „зомби“ крие в себе си опустошителна сила, нямаща равна на себе си по отношение на лекотата, с която възкресява цяла галерия от спомени и емоции. Именно тези спомени и емоции са предмет на настоящата книга.

Тази хроника на най-големия конфликт в човешката история всъщност дължи появата си на един несравнимо по-маловажен, изцяло личностен сблъсък между мен и председателката на Комисията към ООН по изготвяне на следвоенния доклад. Първоначалната ми работа за Комисията може да се опише като абсолютно безкористна. Всичките ми пътни разноски, правомощията за достъп в охраняемите зони, арсеналът ми от преводачи (и електронни, и такива от плът и кръв), както и малкият ми, но почти безценен диктофон с гласово активиране (най-големият подарък, за който всеки, чиито пръсти не танцуват професионално по клавиатурата, може да си мечтае) — всичко това свидетелстваше за голямото значение и ползата от работата ми за осъществяването на проекта. Ето защо бях просто потресен, когато разбрах, че едва ли не половината от осигурените от мен материали не са намерили място в окончателния текст на доклада.

— Това е прекалено лично — заяви председателката по време на един от многото ни оживени спорове. — Твърде много мнения, твърде много чувства. Целта на доклада е друга. На нас ни трябват точни факти и цифри, незамъглени от човешкия фактор.

Естествено, тя беше права. Официалният доклад представляваше сбор от студени, сурови данни; обективен „следвоенен отчет“, който да позволи на бъдещите поколения да изучат събитията от това апокалиптично десетилетие, без да се влияят от „човешкия фактор“. Но не е ли именно човешкият фактор онази нишка, която ни свързва най-силно с нашето минало? От какво ще се трогнат повече идните поколения — от сухата хронология и скучната статистика, или от автентичните спомени на хора от плът и кръв, които почти по нищо не се различават от самите тях? Нима с изключването на човешкия фактор не рискуваме да се дистанцираме от историята, която не е изключено — боже опази! — някой ден да се повтори? И, в края на краищата, нима човешкият фактор не е единствената съществена разлика между нас и враговете, които сега наричаме „живите мъртъвци“? Зададох тези въпроси — предполагам не твърде професионално — на своята „шефка“, завършвайки с емоционалния изблик: „Не можем просто ей така да изхвърлим всички тези истории на боклука!“ Ала ето как ми отговори тя:

— Няма да ги изхвърлим. Напиши книга. Все още разполагаш с всички записи и имаш пълното право да ги използваш. Кой би ти забранил да възкресиш събраните лично от теб истории на страниците на собствената си (нецензурният епитет е изтрит) книга?

Без съмнение някои от по-критично настроените ще бъдат възмутени от идеята да се напише историческа книга с разкази на очевидци толкова скоро след завършека на световния конфликт. Все пак са минали само дванайсет години от обявяването на „Деня на американската победа“ в континенталната част на Съединените щати и само десет — от освобождаването на последната световна сила Китай. И като се има предвид, че повечето хора смятат „Деня на китайската победа“ за датата, сложила официално край на войната, как може да се говори за реална ретроспекция? Неслучайно един от колегите ми в ООН казва: „В момента живеем в мир, чиято продължителност все още не е надвишила тази на войната“… Това са достойни, напълно обосновани аргументи, които не може да се пренебрегнат. За представителите на поколението, което изнесе на плещите си борбата и страданията, донесли ни това десетилетие на мир, времето е колкото съюзник, толкова и враг. Да, идните години със сигурност ще ни предоставят възможност да хвърлим поглед към отминалите събития, прибавяйки мъдрост към впечатленията ни; мъдрост, озарена от светлината на един далеч по-зрял и обективен следвоенен свят. Същевременно обаче голяма част от спомените за случилото се ще избледнеят и ще се изгубят, защото са заточени в тела и души, твърде изтерзани и немощни, за да вкусят от плодовете на победата. Не е тайна, че средната продължителност на живота в съвременния свят е доста по-ниска от предвоенната. Недохранването, замърсяването на околната среда, разпространението на редица болести, считани за изкоренени в миналото (дори в САЩ, където възраждането на икономиката и общественото здравеопазване е неоспорим факт)… Всичко това свидетелства, че просто не ни достигат необходимите ресурси, за да унищожим напълно последствията от физическите и психологическите загуби. Именно заради този враг — Времето — аз реших да се откажа от блазнещите удобства на ретроспекцията и да публикувам разказите на оцелелите. А току-виж след няколко десетилетия някой се нагърбил с мисията да запише спомените на вече доста по-възрастните, доста по-мъдри очевидци. И нищо чудно сред тези хора да съм и аз.

Въпреки че тази книга е преди всичко колекция от възпоминания, в нея присъстват и множество технически, социални, икономически и други подробности, фигуриращи в оригиналния доклад на Комисията, понеже имат отношение към историите на хората, чиито гласове звучат от тези страници. Всъщност книгата е тяхна, а не моя, поради което и се опитах да направя присъствието си в нея възможно най-незабележимо и ненатрапчиво. Включих своите въпроси в нея поради една-единствена причина — защото могат да възникнат и у читателите. Постарах се да се въздържам от категорични оценки и коментари от всякакъв вид, и ако в книгата въпреки всичко има човешки фактор, който заслужава да бъде отстранен, нека това да съм аз.

Заплахата

Голям Чунцин, Обединена китайска федерация

(В годините преди Войната този регион можеше да се похвали с население, надхвърлящо трийсет и пет милиона. Сега жителите му са едва петдесет хиляди. Средствата от фондовете, предназначени за възстановяване, рядко достигат до тази част на страната, понеже правителството предпочита да се занимава с доста по-гъсто населените крайбрежни региони. Тук няма централно електрозахранване, нито течаща вода, като се изключи река Яндзъ. Улиците обаче са изчистени от отломките и местният „съвет по безопасност“ е взел необходимите мерки за предотвратяването на следвоенните бунтове и размирици. Председател на този съвет е Гуан Дзиншу — доктор по медицина, който (въпреки преклонната си възраст и бойните си рани) и досега продължава редовно да прави посещения по домовете на своите пациенти. Ето какво ми разказа той.)

Първото проявление на заразата, на което станах свидетел, се случи в отдалечено селце, нямащо официално наименование. Жителите му го наричаха „Нов Дачан“, но по-скоро от носталгия, а не заради нещо друго. Предишният им дом — „Стар Дачан“ — е бил основан още в епохата на Трите царства2 и се говореше, че стопанствата, къщите и дори дърветата там са вековни. Щом построили язовира „Трите пролома“ и нивото на водата във водохранилището започнало да се повишава, голяма част от постройките в Дачан били разглобени, тухличка по тухличка, и издигнати наново на по-висок участък. Ала този Нов Дачан вече не бил град, а „национален исторически музей“ Каква ужасна ирония за горките селяни — градът им да е спасен, но да могат да го посещават само като туристи. Предполагам, че навярно поради тази причина някои от тях са решили неофициално да назоват новото си поселище Нов Дачан — за да съхранят връзката с миналото, пък макар и само по този начин. Лично аз не знаех за съществуването на този втори „Нов Дачан“, така че можете да си представите объркването ми, когато ми позвъниха оттам.

В болницата беше тихо; нощта бе спокойна, въпреки нарастващия в последно време брой на катастрофите по вина на пияни шофьори. Мотоциклетите ставаха все по-популярни сред младежта. Често подхвърляхме, че „Харли Дейвидсън“ е успял да погуби повече млади китайци, отколкото всички американци във войната в Корея. Ето защо се радвах толкова на тихото си нощно дежурство. Бях уморен, болеше ме гърбът и краката ми бяха оттекли. Тъкмо се бях запътил да изпуша една цигара и да се полюбувам на изгрева, когато чух някой да ме вика по име. Тази нощ в регистратурата имаше нова служителка, която не се оправяше много-много с диалектите. Жената не бе успяла да разбере дали става въпрос за инцидент, или за някакво заболяване. Без съмнение обаче се касаело за спешен случай, така че бихме ли могли да изпратим помощ?

Какво можех да й кажа? По-младите лекари, които възприемаха медицината единствено като удобен начин да попълнят банковите си сметки, определено нямаше да се втурнат да помагат на някакъв си „юн-мин“3 просто ей така. Но аз може би продължавам да си бъда стар революционер по душа. „Нашият дълг е да бъдем отговорни пред народа.“4 Тези думи все още означават нещо за мен… и аз чести ...