Читать онлайн "Дворецът на бълхите"

Автор Шафак Элиф

  • Стандартные настройки
  • Aa
    РАЗМЕР ШРИФТА
  • РЕЖИМ

Елиф Шафак

Дворецът на бълхите

На майка ми

Гетото също може да бъде място, в което се чувстваме сигурни, ала това, което го прави гето, е, че сме принудени да живеем там. Тъй като сега стените се рушат, можем да прекрачим през развалините и да застанем лице в лице с града срещу нас.

Урсула К. Легуин, „Жените, сънищата, драконите“

Въведение

Казват, че имам развинтена фантазия — най-деликатният начин да кажеш „Глупости“! Сигурно имат право. Когато започна да се притеснявам или да се чудя къде кога какво трябва да кажа, когато се страхувам от погледите на хората и се опитам да не покажа, че съм се уплашил от тях, когато искам да се представя на някого, когото ми се ще да познавам, когато се правя, че не зная колко малко познавам себе си, когато миналото изгаря душата ми и когато не мога да се примиря, че бъдещето няма да бъде по-хубаво, когато не мога да се възприема на мястото, на което се намирам, нито да бъда човекът, който изглеждам… дрънкам измислици. Измислиците са колкото далеч от действителността, толкова и от лъжата. Лъжата обръща истината наопаки. А пък измислиците я смесват с истината, така че е трудно да се разграничи едното от другото. Изглежда сложно, но всъщност е много просто. Толкова е елементарно, че може да се обясни само с една линия.

Да кажем, че истината е хоризонтална линия. Нещо такова: хоризонтална линия.

Тогава, това, което наричаме лъжа, ще бъде вертикална линия.

А когато става дума за измислица, тя пък е нещо такова: окръжност.

Окръжността не е нито хоризонтална, нито вертикална. Нито е край, нито е начало. Можете да влезете в окръжността отвсякъде, стига да не сметнете мястото за начало. Няма начална точка, няма край. Откъдето и да тръгнете, винаги има минало.

Лично аз не знаех, но чух от един мъдър човек, че навремето, когато кофите за смет в Истанбул били кръгли и с тенекиени капаци, младежите се забавлявали с една игра. Събирали се определен брой момчета и момичета — нито прекалено много, нито пък малко, а точно колко то е необходимо и непременно четно число.

Върху кръглия тенекиен капак на кофата за боклук предварително означавали четири различни посоки. И за да отговорят на въпроса кога, във всяка посока изписвали с тебешир четири различни думи: Веднага — Утре — Много скоро — Никога. Бързо завъртали капака с помощта на дръжката по средата и играчът, който е на ред, светкавично слагал пръста си в една точка и спирал кръга. Всеки участник минавал по веднъж през този етап и така откривал за себе си кое точно е неговото време. При втория тур пишели четири отговора на въпроса на кого така, че да се паднат равномерно в средата на четирите посоки: На мен — На моята любов — На най-добрия ми приятел — На всички нас. После пак завъртали тенекиения капак, отново един по един поставяли пръста си в една точка и кръгът спирал. При третото завъртане идвал ред на отговора на въпроса какво ще стане. За да бъде справедливо, в оставащите осем празни места написвали четири хубави и четири лоши думи: Любов, Брак, Щастие, Богатство, Болест, Раздяла, Катастрофа, Смърт. Отново завъртали капака и най-после достигали до дългоочакваните отговори на въпроса кога на кого какво ще се случи: На мен — Богатство — Много скоро — На любимия ми — Щастие — Утре — На най-добрия ми приятел — Брак — Веднага — На всички ни — Раздяла — Никога… Не е трудно да започнеш. Като направя някои дребни промени в начина, по който се играе, мога да използвам тази идея. Първо, трябва да намеря времето на разказа: Вчера — Днес — Утре — В безкрайността. След това едно по едно трябва да спомена местата, които са свързани с историята: Мястото, на което дойдох — Мястото, на което се намирам — Мястото, на което отивам — Никое място. И така, идва ред на играчите: Аз — Един от нас — Всички ние — Нито един от нас. Накрая, без да нарушавам равновесието четири по четири, трябва да подредя вероятните резултати в останалите празни места. И по този начин, ако завъртя четири поредни пъти кръглия тенекиен капак на кофата за боклук, ще успея да направя едно хубаво изречение, с което да започна: „През пролетта на 2002 г. в Истанбул един от нас умря без време и линията се затвори в пълен кръг.“

На 1 май 2002 г., сряда, в 12:20 часа на обяд шофьорът на мръсно бял микробус, от едната страна на който бе нарисувана огромна мишка с остри зъби, а от другата — грамаден космат паяк, не забеляза съборената бариера и продължи по пътя си. Изведнъж се озова сред тълпа от близо две хиляди и двеста души. Около петстотин от тях бяха участници в шествие по случай празника на труда, които, за да се придвижат, бяха ескортирани от хиляда и триста полицаи. Някои хора в другия край на площада поднасяха венци на паметника на Ататюрк и честваха празника на пролетта, организиран от държавни служители с по-прогресивни разбирания. Имаше и ученици от началното училище със знаменца в ръце, които часове наред стояха под жаркото слънце и слушаха пламенни слова за героите. Беше им писнало. Тъй като отскоро се бяха научили да четат и пишат, с викове и крясъци сричаха всеки надпис, който им се изпречеше пред очите. Когато микробусът с изрисуваните мишка и паяк се озова между тях, те закрещяха в хор: „Служ-ба за о-без-па-ра-зи-тя-ва-не «ДЪ—ГА». Пръс-ка-ме сре-щу на-се-ко-ми и бу-бо-леч-ки: По-звъ-не-те“.

Тъкмо когато младият риж шофьор с щръкнали уши и смешно лице, чиито ръце и крака изтръпнаха от ужас, реши да избегне гнева на децата и завъртя волана в обратна посока, се оказа насред огромна тълпа — от едната страна бяха демонстрантите, от другата се бяха събрали полицаи, готови всеки момент да атакуват. Понеже не знаеше накъде да тръгне, шофьорът се закова на място за няколко минути. Някои от манифестиращите, които споделяха една и съща идеология, радостно се развикаха, други пък започнаха да го замерят. И когато с последни сили той едва дотътри микробуса в другата част на площада, бе спрян от полицаите. В този момент няколко души от първите редици на демонстрантите решиха да започнат шествието и всички полицаи хукнаха натам. Така в последния момент шофьорът на микробуса се отърва от арест и плувнал в пот, успя да се измъкне от площада. Казваше се Злочест Баштурчин. Близо трийсет години той пръскаше срещу буболечки и през цялото време нито веднъж не изпита такава омраза към работата си, както в този ден.

Макар пътят по големите улици да бе по-пряк, той се опитваше да ги избегне и да стои колкото е възможно по-далеч от тях, само и само да не попадне отново в неприятности. Придвижваше се на зигзаг през малките улички и когато най-сетне успя да стигне до блока, който търсеше, се оказа, че е закъснял с час и четирийсет и пет минути. Приближи до тротоара и щом се посъвзе, огледа подозрително групата от петнайсет-двайсет човека, които стояха пред входа на сградата. Макар да не разбра защо са се събрали там, когато се увери, че са безобидни, провери адреса в бележката, която секретарката му — истинско кречетало — бе пъхнала в ръката му сутринта. На нея пишеше: Улица Журнал №88, Дворец на бълхите. Най-отдолу на листчето бърбораната бе добавила забележка: В градината пред блока има копринено дърво. Докато Злочест Баштурчин бършеше капчиците пот от челото си, внимателно огледа дървото, което растеше в градинката пред блока. По някои клони цъфтяха лилави, а по други розови цветчета. Вероятно това дърво наричаха копринено.

И все пак, тъй като никак не се доверяваше на секретарката си, която смяташе да смени в най-скоро време, реши да погледне лично табелата с номера на сградата. Понеже беше много късоглед, остави микробуса насред улицата и скочи на земята. Още преди да направи и крачка, едно от трите момиченца, които стояха малко по-встрани от групата, се разкрещя: „Вижте, вижте го този! Дошъл е демон! Дядо, дядо, погледни, дошъл е демон!“ Възрастният човек с посивяла брада, широко чело и таке на главата, когото детенцето дърпаше за панталона, се обърна и с неодобрение огледа първо микробуса, а после и неговия водач. Явно не остана доволен от това, което видя, защото още повече се намуси и рязко дръпна към себе си трите си внучета.

Бяха несправедливи към Злочест Баштурчин. Той не бе демон или нещо такова. Беше просто нисък мъж с несъразмерни черти на лицето, уши като платна на платноходка и ужасен цвят на косата, това е! Понякога хората го мислеха за джудже, но за първи път бе обявен за демон. Опитвайки се да не обръща внимание, мина между хората и решително продължи към сивкавия блок. Въпреки че докторът го предупреди да не сваля очилата, той предпочиташе да ги носи в джоба на работния гащеризон — още по-ярко оранжев от рижата му коса. Сложи си очилата, но въпреки това чак когато стигна до блока, успя да различи мърлявите грапавини на предната фасада. Всъщност това беше релеф на паун, чиито пера сякаш бяха сплъстени от мръсотия. Ако се почистеше, сигурно щеше да бъде приятен за окото. Загледа се под релефа в изписания с куп заврънкулки надпис над двукрилата врата: Дворец на бълхите №88. Явно бе дошъл на точното място. Вниманието му беше привлечено от някаква визитка, мушната между звънците до вратата. Беше на конкурентна фирма, която преди два месеца бе започнала да работи в този район. Възползвайки се от това, че хората не го гледаха, измъкна визитната картичка и на същото място пъхна една от своите.

СЛУЖБА ЗА ОБЕЗПАРАЗИТЯВАНЕ „ДЪГА“

ПРЪСКАМЕ СРЕЩУ БУБОЛЕЧКИ И НАСЕКОМИ

Не бъдете жестоки към себе си!

Позвънете ни! Нека почистим вмес ...