Лабиринтът от кости

Джеймс Ролинс

Лабиринтът от кости

(книга единадесета от поредицата "Сигма форс")

На Уорпд Спейсърс — групата, която я има от самото начало… и която все още ме прави да изглеждам по най-добрия начин.

Благодарности

Толкова много хора са оставили отпечатъците си по тази книга. Ценя високо помощта им, техните критики и окуражаване. Първо трябва да благодаря на първите ми читатели, първите ми редактори и едни от най-добрите ми приятели — Сали Ан Барнс, Крис Кроув, Лий Гарет, Джейн О’Рива, Дени Грейсън, Ленард Литъл, Скот Смит, Джуди Прей, Уил Мъри, Каролин Уилямс, Джон Кийс, Крисчън Райли, Тод Тод, Крис Смит и Ейми Роджърс. И както винаги, специални благодарности на Стив Прей за чудесните карти… и на Чери Макартър за всички любопитни факти, които цъфват в пощенската ми кутия! На Дейвид Съливан за това, че постигаше всичко, за което го молех, и за това, че се грижи винаги да поддържам най-доброто си темпо! На всички от „Харпър Колинс“ за неизменната им подкрепа, особено на Майкъл Морисън, Лайет Стелик, Даниел Бартлет, Кейтлин Кенеди, Джош Марвел, Лин Грейди, Ричард Акан, Том Егнър, Шон Никълс, Ана Мария Алеси. И накрая, но не на последно място, специални благодарности на хората, изиграли основна роля във всеки етап от създаването на тази книга — на Лиса Кош и колегата ѝ Ребека Лукаш, на агентите ми Ръс Гейлън и Дани Барър (и на дъщеря му Хедър Барър). Както винаги трябва да подчертая, че вината за всички грешки във фактите и детайлите в тази книга, които се надявам да са малобройни, пада изцяло върху моите плещи.

Тази книга е художествена измислица. Имената, героите, местата и събитията са продукт на авторовото въображение или се използват фиктивно и не следва да се възприемат като действителни. Всяка прилика с реални събития, места, организации или хора, живи или мъртви, е чиста случайност.

Исторически бележки

Видна роля в тази книга играят две исторически фигури — двама свещеници, разделени от вековете, но свързани от съдбата.

През седемнайсети век отец Атанасий Кирхер бил известен като Леонардо да Винчи от ордена на йезуитите. Подобно на съименника си, свещеникът бил майстор на сто дисциплини. Изучавал медицина, геология и египтология, конструирал сложни автомати, сред които и магнитен часовник (чиято реконструкция може да се види в Зелената библиотека в Станфордския университет). С труда си този ренесансов човек повлиял върху други бележити фигури през вековете, от Декарт до Нютон и от Жул Верн до Едгар Алан По.

Както и на още един.

Отец Карлос Креспи бил роден векове по-късно, през 1891 г. Вдъхновен от работата на Кирхер, Креспи също станал монах с множество таланти — ботаник, антрополог, историк и музикант. Накрая се установил като мисионер в малко градче в Еквадор, където служил в продължение на петдесет години. Именно там се сдобил с огромно съкровище древни златни артефакти, донесени му от местните индианци шуар. Говорело се, че предметите идвали от пещерна система, простираща се из цяла Южна Америка, в която според слуховете се намирала изгубена библиотека от метални таблички и кристални книги. Върху артефактите имало странни изображения и били покрити с неразгадаеми йероглифи.

Някои археолози смятали, че артефактите са фалшификати; други вярвали на свещеника за произхода им. Така или иначе, през 1962 избухнал съмнителен пожар, който унищожил музея, пазещ повечето артефакти, и еквадорското правителство прибрало малкото оцелели.

Каква част от историята на отец Креспи е истина и каква е чиста измислица? Никой не знае. Все пак никой не се съмнява, че този отдаден на Бога монах е вярвал в историята си, нито че огромната колекция наистина е съществувала.

През 1976 г. един британски военен и научен екип се опитал да открие изгубената подземна библиотека, но се озовал в погрешна пещерна система. Изглежда странно, но експедицията била ръководена от американец — при това не от кой да е, а от Нийл Армстронг, първия човек, стъпил на Луната.

Какво е привлякло този американски герой единак, любител на самотата, който рядко даваше интервюта? Отговорът е свързан с още по-голяма загадка, която заплашва основата на нашето място на този свят.

Научни бележки

Фундаменталната загадка, свързана с произхода ни — онова, което ни прави човешки същества, — може да бъде обобщена с един-единствен въпрос: — Защо сме толкова умни?

Еволюцията на човешкия разум все още озадачава и учените, и философите. Да, възможно е да проследим растежа на мозъка ни от по-ранните хоминиди до появата на Homo sapiens преди около 200 000 години. Остава обаче неизвестно защо се наблюдава рязко повишаване на интелекта на нашия вид преди около 50 000 години.

Антрополозите наричат този момент Големия скок напред. Във фосилните останки той се наблюдава като внезапен бум в областта на изкуството, музиката и дори появата на нови оръжия. Анатомично в мозъците ни не са настъпили никакви промени, които да обяснят този творчески скок, но явно се е случило нещо фундаментално, довело до подобен неочакван пик в интелекта и съзнанието. Съществуват множество теории, приписващи тази промяна на климатични промени, мутации и дори на промени в диетата и начина на хранене.

Още по-смущаващ е фактът, че през последните 10 000 години мозъците ни се свиват — днес те са с 15% по-малки, отколкото са били тогава. Какво означава тази нова промяна? Какво вещае тя за бъдещето ни? Отговорът може да се съдържа в разрешаването на загадката на онзи Голям скок напред. Но засега няма окончателно заключение, което да обясни този повратен момент в човешката история.

До този момент.

И разкритията, намиращи се на тези страници, повдигат един още по-смущаващ въпрос — дали сме на прага на втори Голям скок напред? Или сме обречени отново на упадък?

Разумът е случайност на еволюцията и не е задължително преимущество.

Айзък Азимов

Мярката за разумност е способността за промяна.

Алберт Айнщайн

Есен, 38 000 години пр.н.е.

Южните Алпи

— Бягай, дете!

Огньовете осветяваха гората зад тях. През последния ден пламъците гонеха К’рук и дъщеря му все по-нагоре в снежната планина. Но не задушливият дим и изпепеляващата жега всяваха най-голям страх у К’рук. Той погледна назад, за да види дали ловците, които бяха подпалили гората, не ги настигат. От врага нямаше и следа.

Чуваше обаче воя на вълците в далечината — огромни зверове, които се подчиняваха на волята на тези ловци. Сега глутницата се чуваше по-близо, само на една долина разстояние.

Погледна разтревожено към слънцето, което беше увиснало ниско над хоризонта. Червеникавото сияние в небето му напомни за обещанието за топлина, която се намираше в тази посока, за родните пещери под зелените хълмове и черните скали, където водата все така течеше, а елените и бизоните бродеха в изобилие в горите по по-ниските склонове.

Представи си яркото сияние на огньовете, цвърчащото месо, от което върху въглените капе мазнина, събирането на клана преди сън. Копнееше за онзи стар живот, но знаеше, че тази пътека вече не е отворена за него — и особено за дъщеря му.

Рязък болезнен вик насочи вниманието му напред. Онка се бе подхлъзнала на един покрит с мъх камък и беше паднала. Обикновено стъпваше сигурно, но пък бягаха вече трети ден.

Забърза към нея и я вдигна. Лицето ѝ, на което беше изписан страх, лъщеше от пот. К’рук я пипна по бузата. В дребните ѝ черти виждаше едва доловими намеци за майка ѝ, лечителката на клана, която бе умряла малко след раждането на Онка. Нави на пръст кичур от огнената коса на дъщеря си.

„Също като на майка ти…“

Но в чертите на Онка се виждаше и друго — онова, което я бележеше като различна. Носът ѝ бе по-тънък от носа на всеки друг от клана на К’рук, дори за момиче, живяло едва девет зими. Челото ѝ също бе по-изправено, не така тежко. Той впери поглед в сините ѝ очи, ярки като небето през лятото. Сиянието им и чертите ѝ я бележеха като смесен дух, попадащ между народа на К’рук и онези, които бяха дошли наскоро от юг с техните по-тънки крайници и по-бързи езици.

Говореше се, че такива особени деца са поличби, доказващи с появата си, че двете племена, старото и новото, могат да живеят заедно в мир. Може би не в едни и същи пещери, но поне можеха да делят местата за ловуване. И със сближаването на двете племена се раждаха повече деца като Онка. Те бяха почитани. Гледаха на света с различни очи, ставаха велики шамани, лечители или ловци.

А преди два дни се появи един сънародник от съседната долина. Беше смъртно ранен, но му бе останал достатъчно дъх, за да ги предупреди за могъщия враг, за напастта, идваща през планината. Този нов и непознат клан бил многоброен и преследвал особените като Онка. На никое племе не било позволено да държи подобни деца. Онези, които го правели, били избивани.

Щом чу това, К’рук реши, че няма да изложи клана си на опасност, но и няма да позволи да отведат Онка. Затова побягна с ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→