Огнена светлина

Annotation

Древна тайна, смъртни врагове, обречена любов.

Белязана с уникалните си способности още в най-ранна възраст, Ясинда знае, че всяка нейна стъпка се следи. Тя копнее за свободата си и правото си да избира, но когато нарушава най-свещената забрана на своята общност, едва не заплаща с живота си. Спасява я едно красиво непознато момче, което е изпратено да преследва нея и нейния вид. Защото Ясинда е драки, потомка на древните дракони, чиято най-голяма защита е умението им да приемат човешки облик.

Ясинда е принудена да избяга със семейството си в света на хората и да се приспособи в една нова, враждебна среда. Единственият светъл лъч тук е Уил, същото онова тайнствено момче, което неотдавна я е пощадило и сега изобщо не подозира коя е в действителност. Тя е неудържимо привлечена от Уил, макар да знае, че трябва да стои далече от него и семейството му, които са палачите на нейния вид. Но когато дракито в нея започва бавно да умира и Уил се оказва единственият, който може да я спаси, тя няма да се поколебае да се отдаде на чувствата си към своя най-смъртен враг.

„Възхитителен и бляскав роман! Ще попаднете в един толкова завладяващ свят, че никога няма да поискате да го напуснете!“ Керелин Спаркс, американска писателка

„В равни части задъхан съспенс и чувствен романс.“ „Буклист“

Софи Джордан

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

Информация за текста

notes

1

2

3

4

5

6

Софи Джордан

Огнена светлина

1

Взирам се в езерото и знам, че рискът си струва. Водата е тиха и спокойна. Като полирано стъкло. Дори слаб полъх не раздвижва тъмната повърхност. Ниски мъгли се стелят над плавното очертание на планините и се издигат към пурпурно небе, което изглежда като ранено. Дъхът ми нетърпеливо потрепва на устните ми. Слънцето всеки момент ще изгрее.

Лазур пристига задъхана. Не си прави труда да подпре колелото на стойката. То издрънчава на земята до моето.

— Не чу ли, че те викам? Знаеш, че не мога да карам бързо като теб.

— Не исках да пропусна това.

Най-накрая слънцето надниква иззад планините, образувайки тънка златисточервена линия, която проблясва върху тъмната повърхност на езерото.

Лазур въздъхва и знам, че и тя като мен си представя как светлината на утрото докосва кожата й.

— Ясинда — казва тя, — не трябва да правим това. — Но гласът й не звучи убедително.

Заравям ръце в джобовете си и се поклащам на пръсти.

— Ти искаш да си тук не по-малко от мен. Погледни слънцето.

Преди Лазур отново да започне да протестира, свалям дрехите си. Скривам ги зад един храст и заставам до водата, треперейки, но не от утринния хлад. През тялото ми преминават тръпки на възбуда.

Дрехите на Лазур също падат на земята.

— Това няма да се хареса на Касиан — казва тя.

Намръщвам се. Като че ли ме е грижа какво си мисли Касиан. Той не ми е гадже. Макар да ме изненада вчера в часа по летателни маневри, когато се опита да ме хване за ръката.

— Не разваляй мига. Точно сега не искам да мисля за него.

Една от причините за този малък бунт е желанието ми да бъда далеч от Касиан. Вечно присъствие! Винаги е някъде наоколо. Гледа ме с тъмните си очи. Чака. Би могъл да има Тамра. Дълго време се надявах да пожелае нея, мислех си, че гордостта му ще го накара да предпочете нея пред мен. Някоя друга, само не и мен. От устните ми се откъсва въздишка. Просто мразя да ме оставят без избор.

Но има много време, докато нещо се реши окончателно. Няма да мисля за това сега.

— Да вървим. — Укротявам мислите си и поглъщам всеки звук около себе си. Клоните с техните сиво-зелени листа.

Птиците, реещи се на фона на зората.

Студена мъгла обгръща прасците ми. Свивам пръсти върху неравната земя, броейки мислено камъчетата под краката си. И познатото помръдване в гърдите ми започва. Човешката ми външност се стопява, изчезва, заменена от по-дебелата ми драконова кожа.

Лицето ми се изпъва, страните ми се изострят, неуловимо се променят, разтеглят се. Дъхът ми вече не е същият с преобразяваното на носа ми, от който изниква гърбица. Крайниците ми се отпускат и издължават. Усещането от разпъването на костите ми е приятно. Вдигам лице към небето. Облаците вече не са просто сиви петна. Мога да ги видя, сякаш се рея из тях. Усещам хладната им влага да целува тялото ми.

Не продължава дълго. Може би една от най-бързите ми трансформации. Мислите ми са свободни и бистри. Когато наоколо е само Лазур, е по-лесно. Няма го Касиан с мрачния му поглед. Няма я мама със страха в очите й. Няма ги и останалите — наблюдаващи, критикуващи, преценяващи.

Винаги преценяващи.

Крилата ми порастват, малко по-големи от дължината на гърба ми. Разгръщат се като прозрачен воал и във въздуха се разнася нещо като тих шепот — почти въздишка. Сякаш и те търсят облекчение. Свобода.

Познато трептене се надига в гърдите ми. Подобно на мъркане. Обръщам се към Лазур — готова е, виждам я красива до мен. Преливаща в синьо. Под изгряващата слънчева светлина откривам оттенъци на розово и виолетово върху тъмносинята й драконова кожа. Малък нюанс, който не бях забелязвала преди. Виждам го едва сега с настъпването на зората, когато се готвим да полетим. Макар прайдът1 да забранява да правим това през деня. Но толкова много неща остават невидими през нощта.

Гледайки надолу, се наслаждавам на златисточервения матов оттенък на гладките си ръце. Мисълта ми скача. Спомням си за един къс кехлибар в съкровищницата на семейството ми. Сега кожата ми изглежда по същия начин. Като балтийски кехлибар, осветен от слънцето. Измамно е. Кожата ми изглежда нежна, но е здрава като броня. Мина много време, откакто за последен път видях себе си по този начин. Твърде много време мина, откакто за последен път усетих слънчевите лъчи по тялото си.

Лазур мърка тихо до мен. Очите ни се срещат — очи с уголемени ириси и тъмни вертикални цепнатини за зениците. Знам, че вече е забравила притесненията си. Тя се взира в мен с пламтящите си сини ириси, щастлива, че е тук, също като мен. Нищо, че нарушихме всички правила на прайда, напускайки тайно защитената територия. Сега сме тук. И сме свободни.

Повдигам се на пръсти и отскачам във въздуха. Плясвам с криле, здравите им ципи се разтягат, докато ме издигат нагоре.

Рея се в кръг.

Чувам смеха на Лазур до себе си, нисък и гърлен звук.

Над нас се извива вятър и меката слънчева светлина целува кожата ни. Когато вече сме достатъчно високо, тя се спуска рязко надолу към езерото, наклонена леко на една страна, и полетът й е толкова бърз, че тялото й губи очертанията си.

Свивам устни.

— Фукла! — извиквам, усещайки дълбокото буботене на драконовата реч в гърлото си, докато тя се гмурка в езерото и остава под водата няколко минути.

Като воден дракон, винаги когато се гмурка, отстрани на тялото й се появяват хриле, които й позволяват да диша под водата… ако пожелае завинаги. Една от полезните способности, която предците ни са придобили, за да оцелеят. Не всеки от нас го умее, разбира се. Аз не го мога.

Аз правя други неща.

Носейки се над езерото, чакам Лазур да се появи. Най-накрая тя изскача на повърхността сред блестящ фонтан от вода. Тялото й сияе във въздуха, от крилата й се разлитат пръски.

— Много добре! — казвам.

— А сега ти!

Поклащам глава и отново политам, гмуркам се между хребетите на планините, пренебрегвайки подканите на Лазур: „Хайде, страхотно е!“

Не харесвам дарбата си. Бих дала всичко, за да я променя. Да бъда воден дракон. Или Фрейзър. Или визиокриптер. Или оникс. Или… Всъщност списъкът е доста дълъг.

Но аз съм това.

Аз бълвам огън. Единственият огнедишащ дракон в прайда от повече от четиристотин години. Това ме направи по-популярна, отколкото бих искала да бъда. Откакто навърших единайсет години, престанах да бъда Ясинда. И вместо това станах огнедишащ дракон. Поради което прайдът взема решения за живота ми, като че ли разполага с него. По-лоши са и от майка ми.

Изведнъж дочувам нещо друго, освен свистящия вятър и шепнещата мъгла по заснежените била, които ме заобикалят. Слаб далечен звук.

Наострям уши. Спирам да се рея в плътния въздух.

Лазур вдига глава, драконовите й очи премигват и напрегнато се взират.

— Какво е това? Самолет?

Звукът се усилва и бързо се приближава, вече е силно бучене.

— Трябва да се снижим.

Лазур кимва и се спуска. Аз я следвам, поглеждайки косо назад, където виждам единствено назъбената линия на планините. Но чувам още нещо. Усещам още нещо.

Приближава се.

Звукът ни преследва.

— Да се върнем ли при колелетата? — Лазур поглежда назад към мен. Черните й коси, изпъстрени със сини ивици, се развяват като знаме под напора на вятъра.

Колебая се. Не искам това да свърши. Кой знае кога пак ще можем да се измъкнем. Прайдът винаги ме следи така зорко, и Касиан винаги…

— Ясинда! — Лазур сочи с искрящия си син пръст нещо в небето.

Обръщам се и поглеждам. Сърцето ми спира.

Над ниските склонове кръжи хеликоптер — изглежда толкова малък в далечината, но нараства, приближ ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→