Ще си останем приятели, нали

Annotation

Чисто. Непланирано. Перфектно.

Такива бяха плановете на шестнайсетгод ишния Ник за лятото.

Да се справи с по след ствията от развод а на род ителите си и с номерата на гад жето си

Дани.

Усложненията бяха по след ното нещо, което му трябваше.

Така беше, пред и д а се появи Саша.

Юли, плаж, море… Внезапно той се оказа затънал д о гуша в сериозна връзка, но с

изненад а о съзна, че няма нищо против. Харесваше му д а бъд е с нея, д а си говорят, д а мълчат

заед но…

Докато Саша не сложи край на отношенията им с клишето „Ще си о станем приятели,

нали…“

Ед на история за силата на първото сериозно влюбване, за болката от разд ялата, за шока

от новината за непред вид ена бременно ст.

Кели Мартин

Ед но

Две

Три

Четири

Пет

Шест

Сед ем

Осем

Девет

Десет

Ед инайсет

Дванайсет

Тринайсет

Четиринайсет

Петнайсет

Шестнайсет

Сед емнайсет

Осемнайсет

Деветнайсет

Двайсет

Двайсет и ед но

Двайсет и д ве

Информация за текста

Кели Мартин

Ще си останем приятели, нали

Едно

Първия път, когато Саша се излегна на леглото ми, имах чувството, че светът вече никога

няма д а бъд е същият. Но сеше късо д ънково панталонче и обикновена бяла тениска, а не от

онези миниатюрни бод ита, д ето приличат повече на д руги неща, но не и на блузка — Саша

никога не но си под обни глупо сти.

— Ще играем по моите правила! — отсече тя, като под пря глава на лакти и се вторачи

сериозно в очите ми.

Аз също я заглед ах в очите, но и в д ългите, загорели крака, и си помислих: „Този път не

оплесквай нещата, Ник!“

— Разбира се, по твоите правила — съгласих се.

И наистина не оплесках нещата. Или поне не тогава. Прод ължихме в този д ух близо пет

месеца, като разтягахме правилата й, пренаписвахме ги заед но, д окато накрая тя не ми заяви,

че нещата межд у нас взели д а стават твърд е сериозни, че аз съм я отвличал твърд е много от

важните работи в живота и че тя трябвало д а мисли за бъд ещето си.

— Искам д а се тревожа за училище — заяви тя, като скръсти ръце и се смръщи така, както

само Саша може д а го прави — сякаш ид ва краят на света. — А не д али не съм забравила д а

си взема хапчето!

Сега обаче знам, че не беше права за света — или това, или про сто й беше твърд е рано д а

мисли за него. Защото мога д а живея и без Саша. Изминалият месец го беше д оказал. Нямам

никаква пред става обаче как д а се справя с онова, което ми съобщава в момента.

— Кажи нещо! — извиква, сграбчва ръката ми и я стиска. Силно. — Не по стъпвай така с

мен, Ник!

Плъзвам поглед по алеята и нагоре към къщата ни и към празничните лампички, които

всички, с изключение на майка ми, непрекъснато забравяха д а включат, и изтръгвам ръка от

нейната. Татко ще бъд е тук д а ме вземе след по-малко от час. Ще карам Колед а в неговата

къща, заед но с Брид жит. А д опред и секунд и си мислех, че това е най-големият ми проблем.

— Ник! — повтаря настойчиво Саша.

Снегът се сипе върху ко сата й, а тя си е сложила онези кожени ръкавици, под арък от

майка й в края на октомври. За мен си е все така красива, или най-малкото — знам, че би

изглежд ала така, ако си позволя д а изпитам нещичко.

Прокарвам пръсти през собствената си заснежена ко са и изтърсвам най-ид иотското нещо

на света:

— Това трябва д а е някаква грешка! — Чувал съм, че хората винаги казват така, и ед ва

сега разбирам защо.

— Да не би д а мислиш, че не проверих? — про съсква тя и ръцете й се свиват в юмруци.

— Смяташ, че ще д ойд а тук д а ти разправям под обни д ивотии, ако не бях сигурна ли?!

— Нямам пред става какво би направила, Саша — примижавам аз и извръщам глава към

нея. Белотата на снега ме заслепява. — Вече не те познавам, забрави ли?

Саша се изсмива така, сякаш ме мрази. Обръща се към пътя и застива. Очевид но се е

под готвила д а чака, д а се превърне в някаква лед ена принцеса в края на моята морава. Не

о собено приятна вълшебна приказка — тази с бременната ми бивша приятелка, — но като се

замисля, коя приказка е приятна? Или поне в началото. Поглежд ам тъмната ко са, която се

разпилява по гърба на палтото на Саша, и потрепервам. Сърцето ми спря д а бие още в

началото на този разговор.

— И какво очакваш сега д а кажа? — срязвам я аз, отстъпвайки крачка назад .

Саша отново се изсмива, поклаща глава и се вторачва над олу по улицата. Какво е

сторила, че д а заслужи всичко това? Сигурно точно това си мисли! По миглите й също има

сняг, бузите й са зачервени от студ а и внезапно започвам д а се чувствам като пълен ид иот.

Окончателно.

— Някой д руг знае ли?

— Линд зи беше с мен, когато си направих теста — отговаря тя. Обръща се леко, за д а ме

фиксира с периферното си зрение. Без съмнение все още не смята, че е безопасно д а ме

поглед не истински. Защото не знае кого ще вид и.

— Ами род ителите ти?

Този път Саша не се засмива. Никой от нас не вижд а нищо смешно в род ителите й.

Прекарахме пет месеца, урежд айки си срещи зад гърба им и увещавайки Линд зи и д ругите

приятелки на Саша д а ни о сигуряват алиби. И нито вед нъж не се оказахме д ори на ко съм от

хващане. Или поне така си мислех тогава.

Тогава какво се случи? Добре д е, знам какво се случи, но това над али може д а се

опред ели като грешка. При това беше само вед нъж, и толкова. Протягам ръка и д око свам

ръката на Саша. Тя не се отд ръпва. Може би е много по-зряла от мен или най-малкото —

имала е много повече време д а мисли по въпро са.

— Трябваше д а отид ем в онази клиника… — започвам, но Саша пак ме изпреварва.

— Знам, че трябваше! — Бузите й хлътват, когато студ ът открад ва д умите от устните й.

— Ще ми се д а го бяхме направили! Но вече е твърд е късно! — Поглед ите ни се срещат.

Замръзват. Изплъзват се. — Мамка му! — възкликва Саша, като се обръща към пътя.

Към нас се но си колата на мама. Тя помахва с ръка през прозорчето, лепнала щастливото

си лице. Ако има нещо, с което точно сега про сто не мога д а се справя, това е престорено

щастливото, празнично лице на мама. Ако беше истинско, пак щеше д а бъд е д о статъчно

лошо, но пък имитацията на мама изсмуква всичкия живец от празниците и ми напомня за

времена, когато те все още значеха нещо, при това без някой д а полага кой знае какви усилия.

Или може би за год ините, когато бях все още твърд е впечатлен от глупо сти като фирмени

колед ни партита, къд ето шефът се обличаше като невъзможно кльощав Дяд о Колед а и

разд аваше евтини д етски игри като „Не се сърд и, човече“ и д руги под обни. Знам, че и тогава

не беше ид еално. Спомням си и моменти на спорове и караници, но също така си спомням как

четиримата се разхожд ахме с колата и разглежд ахме колед ните украси из град а сед мици

пред и празниците и как род ителите ми се ред уваха д а вод ят мен и сестричката ми Холанд д а

си купуваме под аръци ед ин на д руг. Някои от тези неща бяха истински. Разликата със

сигурно ст се усеща.

— Саша, трябва д а тръгвам — казвам. — Баща ми всеки момент ще д ойд е д а ме вземе.

Саша ме поглежд а изумено и възкликва:

— Ама това нещо е важно!

— Да бе, знам — кимвам сконфузено и отстъпвам, за д а може колата на мама д а мине по

алеята. — Когато стигна там, ще ти се обад я, става ли?

Саша не чака майка ми д а излезе от колата. Изфучава на улицата, сритваща яро стно снега

около себе си, все така скръстила ръце пред гърд и. Знам, че е много гад но от моя страна — д а

я о ставя д а си тръгне така, — но не мога д а бъд а различен. Е, може и д а мога, но нямам

желание д а се пробвам. Прод ължавам д а си мисля, че тя сигурно е объркала нещо с този тест.

Тези тестове не могат д а бъд ат стопроцентово точни, нали така? Нищо на света не е

стопроцентово.

Мама отваря пред ната врата на колата, обръща се назад , за д а вземе нещо от сед алката, и

се измъква с купчина чанти.

— Никълъс, би ли помогнал, ако обичаш? — заявява и ми връчва половината от

покупките си.

Глупавата изкуствена усмивка е разтеглила толкова силно лицето й, че изглежд а като

мумифицирана. По сле зяпва и започва д а каканиже поред ната ид иотска колед на песничка,

след което поема към къщата. Ако искате д а знаете истината, рад вам се, че няма д а бъд а тук за

Колед а. От всичките тези преструвки получавам неистово главоболие, но когато на Холанд

или на мен ни писне, мама пък я хваща истерията.

Вад я ключовете от д жоба си, отключвам, хвърл ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→