Златна лилия

Ришел Мийд

Златна лилия

(книга 2 от "Кръвни връзки")

На моя прекрасен син, който се роди в деня, когато завърших тази книга.

Глава 1

За повечето хора отвеждането в подземен бункер през бурна нощ би било страшно. Не и за мен.

Нещата, които мога да обясня и определя с точни данни, не ме плашат. Затова продължавах мълчаливо да изброявам фактите, докато слизах все по-дълбоко под уличното ниво. Бункерът бе реликва от Студената война, изграден за защита по времето, когато хората са мислели, че ядрените ракети дебнат едва ли не зад всеки ъгъл. Според табелата, в сградата на повърхността се помещаваше оптичен магазин. Това беше фасадата. Нищо страшно. А бурята? Просто природен феномен, вследствие сблъсъка между атмосферни фронтове. А и ако наистина се боите да не пострадате по време на буря, какво по-добро скривалище от подземен бункер?

Така че, не. Това на пръв поглед зловещо пътуване ни най-малко не ме плашеше. Всичко бе изградено върху разумни факти и солидна логика. Можех да се справя с това. Това, с което имах проблем, беше останалата част от моята работа.

И наистина, може би тъкмо заради това подземните разходки в бурна нощ не ме смущаваха. Когато прекарваш по-голяма част от дните си сред вампири и полувампири, водиш ги до места, където да получат кръв и пазиш съществуването им в тайна от останалия свят… ами, това ти създава по-необичайна представа за света. Била съм свидетел на кървави вампирски стълкновения и съм видяла магически подвизи, противоречащи на всички закони на физиката. Животът ми е постоянна битка да сдържам ужаса си от необяснимото и да се опитвам отчаяно да открия начин, за да го обясня.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди ме водачът ми, когато заслизахме по поредицата виещи се надолу бетонни стъпала. Всичко наоколо беше от бетон — стените, подът и таванът. Сивата, груба повърхност поглъщаше флуоресцентната светлина, която би трябвало да осветява пътя ни. Беше тъмно и студено, зловещо в своята застиналост. Придружителят сякаш отгатна мислите ми. — Направили сме преустройство и сме разширили първоначалното скривалище. Ще се увериш сама, когато стигнем до главната секция.

Не се и съмнявах. Стълбите най-сетне ни отведоха до коридор с няколко затворени врати от двете страни. Обстановката продължаваше да е бетонна, но всички врати бяха модерни, с електронни ключалки, върху чиито панели светеха червени или зелени светлини. Младият мъж ме отведе до втората врата отдясно, върху която светеше зелена светлина. Озовах се в съвсем нормално помещение, нещо като стая за отдих, която можете да откриете във всеки модерен офис. Подът бе покрит със зелен килим, сякаш някой отчаяно се бе опитал да наподоби трева, а стените бяха жълто-кафяви, което създаваше илюзия за топлина. В другия край на стаята имаше мек диван, две кресла и масичка за кафе, върху която бяха пръснати списания. Но най-хубавото беше плотът с мивка и машина за кафе.

— Чувствай се като у дома си — каза водачът ми. Предположих, че на години е колкото мен, осемнайсет, но рядката му брада го правеше да изглежда по-млад. — Скоро ще дойдат за теб.

Погледът ми не се откъсваше от машината за кафе.

— Може ли да си направя кафе?

— Разбира се — кимна той. — Каквото пожелаеш.

Той излезе, а аз направо изтичах до плота. Кафето беше на зърна и по вида му можеше да се предположи, че и то е тук от времето на Студената война. Но след като беше с кофеин, не ми пукаше. Бях взела нощния полет от Калифорния и въпреки че имах на разположение почти половин ден, за да се възстановя, все още бях сънена, с помътнели очи. Включих кафе машината и закрачих из стаята. Списанията бяха струпани на криви купчини и аз ги подравних. Не мога да понасям безпорядъка.

Отпуснах се на дивана и зачаках кафето да стане, питайки се каква бе причината за тази среща. Прекарах голяма част от следобеда тук, във Вирджиния, за да докладвам на двама официални представители на алхимиците за статута на сегашното ми назначение. Живеех в Палм Спрингс под прикритието на ученичка в горния клас в частно училище с пансион, за да се грижа за безопасността на Джил Мастрано Драгомир — вампирска принцеса, принудена да се крие. Опазването й жива означаваше да се предотврати избухването на гражданска война сред расата й — нещо, което определено щеше да разкрие на хората съществуването на свръхестествения свят, спотайващ се под повърхността на модерния живот. Мисията беше жизненоважна за алхимиците, затова не бях изненадана, че искат последната информация. Това, което ме изненада, беше, че не го направиха по телефона. Не можех да си представя каква друга причина имаше, за да ме доведат на това място.

Кафето бе готово. Машината бе предназначена за три кафета — количество, което навярно щеше да ми е достатъчно, за да ме държи бодра по време на срещата. Тъкмо напълних пластмасовата си чаша, когато вратата се отвори. Влезе един мъж и аз едва не изтървах кафето.

— Господин Дарнъл — смотолевих и оставих каничката върху плота. Ръцете ми трепереха. — Р-радвам се да ви видя отново, сър.

— Аз също се радвам да те видя, Сидни — усмихна се той сковано. — Ти определено си пораснала.

— Благодаря ви, сър — отвърнах, макар да не бях сигурна, че думите му са комплимент.

Том Дарнъл беше на възрастта на баща ми и кестенявата му коса бе прошарена със сребърни нишки. Лицето му бе набраздено повече от последния път, когато го видях, а сините му очи ме гледаха притеснено, което не беше обичайно за него. Том Дарнъл заемаше висок ранг сред водачите на алхимиците и бе извоювал положението си с решителни действия, висок морал и страстна отдаденост на работата. Когато бях по-малка, винаги ми се е струвал като жива легенда — величав, невероятно самоуверен и вдъхващ страхопочитание и преклонение като истински бог. Сега сякаш се боеше от мен, което беше странно. В крайна сметка аз бях отговорна за ареста и затварянето на сина му от алхимиците.

— Оценявам, че си изминала целия този път дотук — додаде той след като изминаха няколко минути в неловка тишина. — Зная, че пътуването дотук и обратно е дълго и уморително, особено в рамките на един уикенд.

— Няма проблем, сър — отвърнах, надявайки се да звуча уверено. — Щастлива съм да помогна с… каквото е нужно. — Все още се чудех какво точно е това.

Той ме гледа изучаващо няколко секунди и кимна рязко.

— Ти си много отдадена. Също като баща си.

Не казах нищо. Знаех, че думите му бяха изречени като комплимент, но всъщност не ги приех по този начин.

Том се прокашля.

— Ами, добре. Да свършваме с това. Не искам да те притеснявам повече, отколкото е необходимо.

Отново долових онази нервна, почтителна нотка. Защо се притесняваше толкова за чувствата ми? След това, което бях причинила на сина му Кийт, по-скоро бих очаквала гняв и обвинения. Том отвори вратата и ме покани с жест да мина.

— Може ли да взема кафето си, сър?

— Разбира се.

Поведе ме обратно по бетонния коридор, към още затворени врати. Стисках чашата с кафето, както дете стиска за защита любимото си одеялце или играчка, много по-изплашена, отколкото когато за пръв път влязох в това място. Подминахме няколко врати и Том се спря пред една, над която светеше червена лампичка, но се поколеба, преди да я отвори.

— Искам да знаеш… че това, което направи, беше невероятно смело — рече, отбягвайки погледа ми. — Зная, че двамата с Кийт бяхте — сте — приятели и никак не ти е било лесно да го предадеш. Постъпката ти показва колко си посветена на работата си — нещо, което невинаги е лесно, когато са замесени лични чувства.

Двамата с Кийт не бяхме приятели — нито сега, нито тогава — но предполагам, че бих могла да разбера грешката на Том. Кийт бе живял със семейството ми едно лято, а по-късно работихме заедно в Палм Спрингс. Да го предам заради престъпленията му не беше никак трудно за мен. Всъщност ми достави огромно удоволствие. Ала като видях покрусеното изражение на Том, осъзнах, че не бих могла да го призная на глас.

Преглътнах.

— Ами… нашата работа е важна, сър.

Той се усмихна тъжно.

— Да. Определено е такава.

Вратата имаше панел за алармена система. Том натисна последователност от десет цифри и ключалката щракна. Бутна вратата и аз го последвах. Голата стая бе слабо осветена и вътре имаше още трима души, така че отначало не забелязах нищо друго. Веднага разбрах, че присъстващите са алхимици. Нямаше друга причина да са тук. И разбира се, имаха отличителни знаци, които щяха да ми позволят да ги позная дори на оживена улица. Делово облекло в безлични цветове. Върху лявата буза на всеки от тях имаше татуирана златна лилия. Тя бе неизменна част от всички нас. Ние бяхме тайна войска, притаена в сенките на нашите събратя — хората.

Тримата държаха клипбордове и се взираха в една от стените. Чак тогава забелязах какво бе предназначението на тази стая. Прозорецът върху стената гледаше към друга стая, много по-осветена от тази.

И Кийт Дарнъл беше в онази стая.

Той се хвърли към стъклото, което ни разделяше, и заудря по него. Сърцето ми препусна и аз отстъпих изплашено няколко стъпки, сигурна, че иска да нападне мен. Нужна ми бе секунда, за да осъзная, че той всъщност не ме вижда. Леко се отпуснах. Много леко. Прозорецът представляваше еднопосочно огледало. Той притисна длани към него, докато погледът му прескачаше диво напред и назад по лицата, които знаеше, че са отвъд стената, ала не можеше да види.

— Моля ви, моля ви! — изкрещя затворникът. — Пуснете ме! Моля ви, пуснете ме оттук!

Кийт изглеждаше м ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→