Монстър Хай

Лийси Харисън

Монстър Хай

(книга 1 от "Монстър Хай")

На Ричард Абейт, мой верен приятел, блестящ агент, другар в дъвченето на дъвки и неуморен генератор на идеи. Хиляди благодарности.

Пролог

Гъстите й мигли потръпнаха и Франки Щайн открехна очи. Ослепителни снопове бяла светлина я пронизаха, запулсираха пред нея и тя с мъка се опита да долови очертанията наоколо, но натежалите й клепачи отказаха да се подчинят. Стаята потъна в мрак.

— Информацията вече е качена в кората на главния мозък — изрече мъжът, а в гласа му се долавяше смесица от умора и задоволство.

— Чува ли ни сега? — попита жената.

— Може да чува, вижда, възприема и идентифицира повече от четиристотин предмета — отвърна зарадван той. — Ако продължа да пълня мозъка й с информация, само след две седмици ще притежава интелекта и физическите способности на всяко нормално петнайсетгодишно момиче. — Той помисли малко. — Е, добре де, може би ще е малко по-умна, но пак ще е на петнайсет.

— Виктор, това е най-щастливият миг в живота ми — подсмръкна жената. — Просто е съвършена!

— Така е — той също подсмръкна на свой ред. — Принцесата на татко!

И двамата целунаха Франки по челото. От единия се носеше миризма на химически препарати, а другият ухаеше на омайни цветя. Събрани в едно, двата аромата носеха дъх на любов.

Франки отново опита да отвори очи, но този път те едва помръднаха.

— Тя мигна, Виктор! — възкликна жената. — Опитва се да ни види. Франки, аз съм майка ти, Вивека. Виждаш ли ме?

— Не може да те види.

При тези думи тялото на Франки се изопна. Та как би могъл друг наместо нея да решава какво може и какво не? В това нямаше никаква логика.

— Защо да не може? — попита майка й, сякаш от името и на двете.

— Батерията й е паднала почти докрай. Трябва да се зареди.

— Ами зареди я тогава!

„Точно така, зареди я! Зареди я! Зареди я!“

Франки изгаряше от нетърпение да види тези четиристотин предмета. Жадуваше да опознае лицата на родителите си, докато те разкриваха пред нея с топлите си гласове всеки един от тези предмети. Искаше да стане на крака и да види света, на който само преди миг бе дошла. Но не можеше дори да помръдне.

— Не мога да я заредя, преди болтовете й да са се наместили — обясни баща й.

Вивека заплака, а в сподавените й ридания нямаше и помен от предишната радост.

— Спокойно, скъпа — рече Виктор нежно. — Само след няколко часа ще може да стои напълно изправена.

— Не заради това плача — Вивека пое дълбоко дъх.

— Какво тогава?

— Толкова е красива и способна, и… — тя изхлипа за сетен път. — Сърцето ми се къса, че ще трябва да живее… знаеш какво искам да кажа… като нас.

— Че на нас какво ни е? — но нещо в гласа му издаде, че и той самият добре разбираше какво.

— Шегуваш се, нали? — изкикоти се тя.

— Вив, нещата все някога ще се променят. Ще дойдат нови времена. Ще видиш.

— Кой ще ги промени? Кога?

— Знам ли. Някой… все някога.

— Е, остава ни да се надяваме, че ще доживеем да видим промяната — въздъхна тя.

— Несъмнено — увери я Виктор. — Семейство Щайн са дълголетници.

Вивека се изкиска тихо.

Франки отчаяно жадуваше да научи какво трябваше да им се промени на времената. Но бе немислимо да попита, тъй като батерията й се изтощи напълно. Завладя я усещането за лекота и тежест едновременно и Франки се понесе надолу, потъвайки в мрак, докато гласовете около нея съвсем избледняха, а споменът за разговора им и миризмата на цветя и препарати, която родителите й излъчваха, се стопи съвсем.

Франки имаше сили единствено да се надява, че докато се събуди, онова нещо, което Вивека мечтаеше да доживее да види, ще се е осъществило. Ако ли не, молеше се да има силите да сбъдне мечтата на майка си.

Първа глава

Възхитителна промяна

Четиринайсетчасовото пътуване от Бевърли Хилс, Калифорния, до Салем, щата Орегон, за миг се бе превърнало в истинско затворническо изтезание за съвестта на Мелъди Карвър. Острото й чувство на вина не отслабна дори за миг през всичките хиляда и четиристотин километра, които деляха двата щата, и единственото й спасение бе да се преструва на заспала.

— Добре дошли в тъп Орегон — измърмори по-голямата й сестра, щом влязоха в Орегон. — Или по-скоро трябва да го нарека скучн Орегон? А защо не гадн Орегон? Или пък…

— Стига вече, Кандис! — скастри я баща й от шофьорското място на новия джип БМВ с дизелов двигател. Освен с екологично нисък разход на гориво, джипът беше и „екологичен“ на цвят, т.е. зелен, и бе само една от многото стъпки, които родителите й бяха предприели, за да покажат на местните, че Бо и Глори Карвър не са поредните богати и привлекателни преселници от 902101. Останалите бяха натъпкани в трийсет и шестте кашона, изпратени по пощата, и между другите неща там имаше: канута, сърфове, въдици, манерки, DVD-та с уроци по дегустация на вино, пакетчета с ядки, палатки, капани за мечки, уоки-токита, обувки за алпинизъм, котки, пикели, тесли, ски, ски обувки, щеки, сноуборди, каски, якета Burton и памучни дрехи.

Но с дъжда и подмятанията на Кандис зачестиха.

— Ах, лято във вали-като-изведр Орегон! Просто страхотно! — без дори да поглежда към нея, Мелъди знаеше, че Кандис се е намусила. Но за да се увери напълно, все пак надзърна през полуотворените си клепачи.

— Коко и Клои ще се чувстват толкова самотни — продължи Кандис.

— Скайп — обади се майка й услужливо.

Мелъди не можа да се сдържи и се разкикоти. Коко и Клои не бяха приятели на Кандис, а имената на лявата й гърда, Коко, и дясната, Клои. Беше ги кръстила на любимите си дизайнери и често се обръщаше към тях за съвет. Кандис сякаш стоеше разкрачена над тънката граница, която делеше лудостта от екстравагантността, и успяваше да балансира между двете ловко като руски гимнастик.

— Уф! — Кандис изрита с негодувание облегалката на предната седалка, където беше майка й. После издуха носа си и запрати мократа кърпичка по рамото на Мелъди. Мелъди усети как гневът се надига у нея, но успя да се овладее. Беше по-лесно, отколкото да отвръща на удара.

— Едно не разбирам — подхвана Кандис наново. — Петнайсет години Мелъди диша мръсния въздух на Бевърли Хилс и все още е жива. Какво толкова щеше да й стане за още една? Можеше да носи предпазна маска. Хората щяха да се подписват на нея също като върху гипс. Можеше дори да вдъхнови цяла нова линия аксесоари за астматици. Като колиета с инхалатори…

— Стига, Кандис — Глори въздъхна, очевидно изтощена от продължилото цял месец пререкание.

— Ама аз догодина ще уча в колеж! — настоя Кандис, непривикнала да губи в споровете. Имаше руси коси и изящно тяло — момичета като нея получаваха всичко, каквото пожелаеха. — Толкова ли не можеше да почакате една година с това преместване?

— Това ще се отрази добре на всички ни, не само на сестра ти. „Мърстон Хай“ е едно от най-добрите училища в Орегон. Освен това на новото място ще сме по-близо до природата и по-далеч от лекомислието на Бевърли Хилс.

Мелъди се усмихна. Баща й Бо беше прочут пластичен хирург, а майка й беше личен асистент по покупките на звездите. Господарят, на когото слугуваха сляпо, бе лекомислието. Те бяха неговите оръдия. Но Мелъди оценяваше старанието, с което майка й неизменно я защитаваше от нападките на Кандис, макар че вината за преместването донякъде поне беше нейна.

В семейството на генетично съвършени хора, Мелъди Карвър беше аномалия. Отклонение. Изключение. Ненормалност.

Бо носеше красивите черти на италианец, въпреки южнокалифорнийските си корени. Искрите в очите му напомняха лъчистите отблясъци на слънцето по езерна повърхност. Усмивката му сгряваше като пуловер от кашмир, а солариумът не бе нанесъл никакви поражения върху кожата му на четирийсет и шест годишен мъж. Благодарение на правилното съотношение между наболата брада и гела за коса, той имаше еднакво количество пациенти измежду мъжете и жените. Всички те се надяваха веднъж като свалят превръзките, да изглеждат точно като Бо — вечно млади.

Глори бе на четирийсет и две и благодарение на съпруга си, безупречната й кожа отдавна бе опъната, а бръчките изгладени, много преди да се появят. Тя сякаш бе стъпила с един крак, педикюриран, разбира се, на следващото стъпало на еволюцията, където законите на гравитацията нямаха власт и тя оставаше завинаги на трийсет и пет. С вълниста кестенява коса, дълга до раменете, морскосини очи и устни, така естествено налети, че не се нуждаеха от колаген, Глори можеше да дефилира по модните подиуми, стига да не беше толкова дребничка. Така казваха всички. Но енергична по природа, тя се кълнеше, че, дори Бо да бе удължил краката й, пак би избрала същата кариера.

Кандис за късмет бе наследила и двамата. Като алфа хищник2 тя бе погълнала до пръсване всичко добро, оставяйки отпадъците за следващите поколения. Макар дребничкият ръст, наследен от майка й, да спъваше кариерата й на модел, той вършеше чудеса за гардероба й, който се пукаше по шевовете от старите дрехи на мама, сред които имаше всичко от Gap до Gucci, но най-вече Gucci. Кандис имаше очите и лицето на Глори и слънчевия блясък и бронзовия загар на Бо. Скулите й бяха високи, подобно мраморни колони. А косата й бе дълга, с цвета на масло, изпръскано с разтопен карам ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→