Преследвана

П. С. Каст, Кристин Каст

Преследвана

(книга пета от поредицата "Училище за вампири")

Първа глава

Сънят започна с шум от криле. Трябваше да се сетя, че това е лош знак, осъзнах го по-късно, докато си го припомнях. Беше като ято пуснати на свобода гарвани-демони, онези страховити птицеподобни от легендите на чероките, но в моя сън този шум беше само фон, като бръмчене от вентилатор или оставен на празен канал телевизор.

Намирах се насред красива поляна. Беше нощ. Пълната луна бе оцъклила огромното си око точно над дърветата около поляната. Сребристосинята й светлина насищаше пространството с призрачни сенки и всичко изглеждаше като под вода. Впечатлението се засилваше от лекия ветрец, който разлюляваше тревата — зелените й стръкчета се привеждаха към босите ми крака и се диплеха като вълни срещу морския бряг. Същият вятър повдигаше гъстата черна коса от голите ми рамене и я разстилаше по кожата ми като ефирна коприна.

Боса? Голи рамене?

Огледах се и изохках от изненада. Оказа се, че съм облечена в съвсем къса кожена рокля с голямо остро деколте отпред и отзад. Беше бяла и украсена с ресни, пера и черупки от миди, които блестяха на лунната светлина. По нея имаше сложни фигури и невероятно красиви рисунки.

Ама имам страхотно въображение, нали?

Роклята събуди в мен далечен и неясен спомен, но аз не му обърнах внимание. Не исках да ровичкам в съзнанието си. Сънувах все пак! Затова, вместо да се задълбочавам в мисли и спомени, започнах да танцувам по тревата в очакване на Зак Ефрън, а защо не и Джони Деп, който да изникне пред мен като насън и двамата да извъртим един щур флирт.

Докато правех пируети и се носех над тревата с повея на вятъра, не спирах да се оглеждам и в един миг ми се стори, че виждам сенки, които се движат някак странно по дърветата. Спрях се и проточих врат, за да видя какво точно става в нощния мрак. Познавах добре и себе си, и шантавите си сънища, така че нямаше да се учудя, ако бях сътворила вместо плодове няколко бутилки безалкохолна бира да висят по клоните на дърветата и да чакат да ги откъсна.

И тогава се появи то.

Материализира се накрая на поляната, точно под сенките на дърветата. Видях ясно очертанията му, защото луната осветяваше директно гладката му кожа.

Гладката му кожа ли? Гол?

Заковах се на място. Възможно ли беше въображението ми да си бе изгубило ума? Нямах никакво намерение да подскачам по някаква си поляна с гол мъж, пък дори този мъж да беше мистериозният господин Джони Деп.

— Ти се колебаеш, любов моя?

Призрачният му глас ме накара да настръхна. В същото време откъм листата на дърветата се чу ужасяващ подигравателен смях.

— Кой си ти?

Зарадвах се, че в съня гласът ми не издаваше с нищо сковалия ме страх.

Смехът му беше също толкова дълбок и красив като гласа му. И също толкова страшен — отекна в клоните на дърветата, заподскача насам-натам, завъртя се около мен като живо същество.

— Правиш се, че не ме познаваш, така ли? — достигна гласът му отново до мен и аз настръхнах.

— Не, познавам те. Нали аз те измислих? Това е моят сън. Ти си коктейл от Зак и Джони.

Щом го огледах по-добре, се разколебах, но продължих да демонстрирам непукизъм, въпреки че сърцето ми биеше като бясно, защото и за слепия беше ясно, че този приятел не приличаше нито на единия, нито на другия актьор.

— Добре де, може да си Супермен или Принц Очарование — казах аз, готова да приема всичко, но не и истината.

— Аз не съм част от съня ти. Ти ме познаваш добре. Душата ти ме познава.

Краката ми не помръднаха, но притеглено от гласа му, тялото ми само се устреми към него. Приближих се, вдигнах поглед нагоре, и още малко нагоре, и…

Беше Калона.

Познах го още от първата произнесена от него дума. Просто не исках да си го призная. Как бе успял да се вмъкне в съня ми?

Кошмар. Това не беше сън, а кошмар.

Калона нямаше дрехи и тялото му беше полупрозрачно. Плътта му вибрираше и променяше формата си при всеки повей на вятъра. В тъмната гора зад него се виждаха сенките на децата му, злите гарвани-демони, вкопчени в клоните на дърветата с човешките си ръце и крака. Големите човешки очи на неподвижните птичи лица бяха впити в мен.

— Все още ли твърдиш, че не ме познаваш?

Очите му — тъмни като беззвездно небе — бяха най-реалната част от него. Те, както и леещият се като река дълбок глас. Съзнавах, че това е кошмар, но той си беше мой, нямаше как да избягам от него. Искам да се събудя! Искам да се събудя!

Но не се събудих. Не успях. Нямах контрол над себе си. Калона имаше. Той беше създал този кошмарен сън, нощта, поляната, и бе успял някак си да ме вкара в него, бе затворил вратата към действителността.

— Какво искаш? — попитах бързо, за да не му позволя да усети треперенето на гласа ми.

— Знаеш какво искам, любов моя. Теб.

— Не съм твоя любов!

— Разбира се, че си! — Той застана толкова близо до мен, че усетих студения полъх на безплътното му тяло. — Ти си моята Ая.

Ая беше името на девицата, сътворена от мъдрите жени-чероки преди векове, за да го подмами и да го затвори в земята. Изведнъж се паникьосах.

— Аз не съм Ая.

— Ти командваш елементите.

Гласът му беше нежен и твърд, ужасяващ и прекрасен, привличащ и отблъскващ.

— Това е дар от моята богиня — отвърнах аз.

— Но преди да започнеш да ги командваш, ти беше създадена от тях, беше сътворена да ме обичаш.

Големите му черни криле се раздвижиха, вдигнаха се нагоре, после напред и ме скриха в призрачната му прегръдка, студена като смъртта.

— Не, бъркаш ме с друга. Аз не съм Ая.

— Не, ти бъркаш, любов моя. Сърцето ми усеща, че си ти.

Крилете му ме галеха и ме придърпваха все по-близо до него. И въпреки че физическото му тяло не беше плътна субстанция, аз го усетих. Перата му бяха нежни и меки, леденият му дъх опари спящите ми сетива. Ледената мъгла, от която беше направено тялото му, зареди с електричество всяка моя клетка. Желанието ме завладя. Не го исках, но нямах сили да се боря със себе си.

Смехът му ме прикани и ми се прииска да се удавя в него. Оставих се на изкушението, притиснах се в него, затворих очи и изстенах, когато ледената му страст докосна гърдите ми и ме изпълни с възбуда, болезнена, но толкова силна, че изгубих всякакъв контрол над себе си.

— Ти обичаш болката. Наслаждаваш й се — прошепна той. Крилете му станаха настоятелни, мускулите му се втвърдиха, тялото му стана още по-студено и се притисна още по-плътно в моето. — Предай се.

С всяка дума медният му глас ставаше все по-изкусителен и по-въздействащ.

— Бях в прегръдките ти векове наред. Този път аз ще те водя, а ти ще молиш за насладата, която само аз мога да ти дам. Хвърли оковите на твоята скучна богиня и ела при мен. Обичай ме истински, с тяло и с душа, а аз ще сложа света в краката ти.

Значението на думите му проникна бавно през мъглата от болка и блаженство и я помете, както слънцето пресушава росата. Възвърнах волята си и се измъкнах от прегръдките му. От кожата му излизаха малки, прилични на змийчета, струйки от леден черен дим, стелеха се към мен, докосваха ме… притискаха… галеха…

Отърсих се, както котка от вода, и черните змийчета побягнаха на всички страни.

— Не, аз не съм твоята любима! Не съм Ая! И никога няма да предам Никс!

Щом произнесох името на богинята, кошмарът свърши.

Седнах в леглото, задъхана и плувнала в пот. Стиви Рей хъркаше до мен, но Нала беше будна и ръмжеше тихо. Гърбът й беше извит в дъга, козината й бе настръхнала, а свитите й на цепка очи фиксираха въздуха над мен.

— По дяволите! — изпищях, скочих от леглото и се завъртях около себе си в очакване да видя виещия се над главите ни като гигантски прилеп Калона. Но не. Там нямаше нищо.

Прегърнах Нала и седнах на леглото. Треперещите ми ръце започнаха да я галят машинално.

— Беше само кошмар… беше само кошмар… беше само кошмар — повтарях като латерна, но знаех, че това е лъжа. Калона беше реален и незнайно как се бе вмъкнал в съня ми.

Втора глава

„Добре, Калона може да влиза в сънищата ти, но сега си будна, така че се вземи в ръце!“ — казах си аз и продължих да галя котката, успокоена от мъркането й. Стиви Рей се размърда и измърмори нещо неразбираемо в съня си. После се усмихна и въздъхна щастливо. Загледах се в спящата си приятелка. За разлика от мен тя явно бе извадила късмет със сънищата.

Повдигнах лекичко одеялото й и изпуснах въздишка на облекчение. Превръзката върху ужасната рана от стрелата, която я бе пробола, беше суха. Тя се размърда отново, трепна и отвори очи. За момент изглеждаше объркана, после ми се усмихна сънено.

— Как си? — попитах аз.

— Добре — отвърна тя, все още замаяна. — Не се тревожи толкова.

— Как да не се тревожа, когато най-добрата ми приятелка непрекъснато умира? — усмихнах й се аз.

— Този път не умрях напълно. Само малко.

— Нервите ми ме помолиха да ти предам, че за тях няма значение дали умираш малко, или много.

— Кажи им да си затварят устата и да заспиват — измърмори тя, затвори очи, метна одеялото върху главата си и повтори: — Аз съм добре. Всички сме добре.

И веднага се разнесе дълбоко равномерно дишане. Кълна се, че заспа, преди да съм мигнала с очи. Въздъхнах дълбоко, върнах се в леглото и се опитах да си намеря удобна поза. Нала се намести между мен и Стиви Рей, погледна ме възмутено и хвърли в лицето ми едно „мяу“, в смисъл вече да се успокоявам и д ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→