Исус е влюбен в мен

Давид Зафир

Исус е влюбен в мен

На Марион, Бен и Даниел — обичам ви.

Благодарности

Специални благодарности на Улрике Бек, която през цялото време вярваше в този проект, на Маркус Гертнер, Маркус Хертнек и Михаел Тьотеберг, най-добрите агенти в този и във всеки друг универсум.

Глава 1

„Истинският Исус едва ли е изглеждал така“ — мислех си, докато разглеждах една картина на причастието в офиса на пастора. — Та нали е бил арабски евреин, защо тогава на повечето картини го изобразяват като някой от „Би Джийс“?

Не стигнах по-далеч в размишленията си, тъй като в офиса влезе пастор Гавраил, възрастен мъж с брада, с всяващ респект поглед и дълбоки кахърни бръчки, каквито навярно придобива всеки, който повече от трийсет години бди над овчиците си.

Без дори да поздрави, той ме попита:

— Обичаш ли го, Мари?

— Аз… ааа… разбира се, обичам Исус… забележителен човек… — отговорих.

— Имам предвид мъжа, за когото искаш да се омъжиш в моята църква.

— О…

Пастор Гавраил имаше навика да задава такива недискретни въпроси. Мнозина в нашето малко градче Маленте го отдаваха на това, че той сериозно се интересува от хората. Аз пък бях убедена, че го прави чисто и просто поради смайващо голямото си любопитство.

— Да — отвърнах — обичам го, разбира се.

Пък и моят Свен наистина си заслужаваше да бъде обичан. Беше благ човек. Човек, край когото можех да се чувствам уютно. Той ни най-малко не се притесняваше да бъде с жена, при която индексът на съотношението тегло височина по принцип си е повод за оплакване. Но най-вече: за Свен можех да бъда сигурна, че няма да ми изневери с някоя стюардеса — не като бившия ми приятел Марк, за когото се надявах един ден да се пържи в ада. Като демоните, пърхащи край него, бъдат максимално изобретателни в мъченията.

— Седни, Мари — покани ме Гавраил и бухна креслото си към бюрото. Аз седнах и потънах в тъмната 70-годишна кожа, а Гавраил се подпря на бюрото си. Трябваше да го гледам отдолу нагоре, при което веднага ми стана ясно, че той съвсем преднамерено бе заформил такъв наклон на зрителната ос помежду ни.

— Значи, искаш да се омъжиш в църквата? — попита Гавраил.

„Не, в кокошарника“, изкуших се да му се тросна, но отвърнах с възможно най-дружелюбен тон:

— Да, за това бих искала да разговарям с вас.

— Относно това, имам един въпрос, Мари.

— Слушам Ви?

— Защо искаш да се омъжиш в църквата?

Ако трябваше да отговоря честно, бих казала: „Защото няма нищо по-неромантично от сватба в ритуалната зала на общината. А аз още от малка мечтаех да се омъжа в църква, облечена в бяло. И сега ми е мечта, макар, естествено, да съзнавам, че няма нищо по-кичозно от това. Но пък щом се е стигнало до сватба, кой го е грижа какво съзнавам?“

Но да си призная това не би настроило пастор Гавраил много благосклонно. Ето защо отроних с най-пленителната усмивка, на която бях способна:

— Аз… имам съкровена потребност в църквата… пред Бог…

— Мари, защо ми се струва, че досега не съм те виждал на нито една служба тук — прекъсна ме рязко Гавраил.

— Аз… аз… съм затрупана с работа.

— На седмия ден обикновено се почива.

Аз почивах на седмия ден, почивах и на шестия, а понякога дори се правех на болна, за да почивам и на първия от останалите пет дни, но, разбира се, не това имаше предвид Гавраил.

— Още преди двайсет години по време на моя урок по конфирмация ти бе разколебана във вярата си в Бог — напомни Гавраил.

Този човек имаше забележителна памет. Още да помни това! Тогава бях на тринайсет и ходех с готиния Кевин. В неговите обятия се чувствах като в рая и именно с него за първи път се целунах с език. Но за жалост той не се задоволяваше само с целувки и все искаше да наднича и под пуловера ми. Аз не му позволявах, защото считах, че още не му е дошло времето. Той обаче не споделяше това ми виждане. Ето защо, по време на тържеството по случай края на конфирмацията, той бръкна под пуловера на друга, точно пред очите ми. И в този миг светът, такъв, какъвто го познавах, се срути.

Не беше в състояние да ме утеши дори и това, че Кевин се отнасяше с гърдите на другите със същата деликатност, с която пекарите омесват тестото за кифлите. Дори и сестра ми Ката, с две години по-голяма от мен, не можа да ме успокои, макар че казваше такива хубави неща, като: „Такъв изобщо не ти трябва“, „Той е рядко малоумен“ или „Трябва да бъде застрелян по бързата процедура.“

Тогава хукнах към Гавраил и със сълзи на очи го попитах: „Как е възможно да има Бог, когато на света съществува нещо толкова ужасно като любовната мъка?“

— И помниш ли какво ти бях отговорил тогава? — попита Гавраил.

— Бог допуска любовната мъка, защото е дал на хората свободна воля — отвърнах с леко монотонен, цитиращ тон.

Спомних си и това, че тогава намирах за напълно в реда на нещата Бог да отнеме на Кевин свободната му воля.

— И аз имам свободна воля — заяви Гавраил. — Аз съм човек пред пенсия и няма как да повярвам на някого, в чието благочестие не съм убеден. Изчакай моя приемник. Той ще се появи тук след шест месеца!

— Но ние искаме да се оженим сега!

— И това трябва да ме вълнува, защото…? — попита провокативно той.

Мълчах и се питах: всъщност, дали е позволено да ступаш пастор?

— Не бих искал църквата ми да се използва за ритуална зала — заяви Гавраил, като ме прониза с поглед. Бях на крачка да се почувствам виновна — гневът ми се трансформира в някакво неясно чувство за вина. — Знаеш, че в града има още една евангелистка църква — допълни той.

— Но… аз не желая да се омъжа в нея.

— Защо?

— Защото… защото… — не бях сигурна, че наистина трябваше да го кажа. Но всъщност не беше ли все едно. Така или иначе, мнението на пастор Гавраил за мен не беше никак ласкаво. Ето защо казах малко смутено:

— Защото в онази църква са се оженили родителите ми.

За моя най-голяма изненада Гавраил смекчи тона си:

— Ти си в средата на трийсетте. Още ли не си преживяла раздялата на родителите си?

— Напротив… напротив. Преживяла съм я. Обратното би било детинско — отвърнах.

Дори ходих няколко пъти на терапия, но взе да ми излиза твърде солено. (Няма да е зле родителите да откриват на децата си спестовен влог веднага след раждането им, за да могат последните един ден спокойно да покриват разходите си по психолози.)

— Но все пак се страхуваш, че няма да е на добро, ако се венчаеш в църквата, в която са се оженили твоите родители? — не отстъпваше Гавраил.

След кратко колебание кимнах:

— Суеверна съм и това си е.

Той ме погледна с изненадващо разбиращ поглед. Изглежда се беше задействала неговата християнска любов към ближния.

— Е, добре — отсече той. — Можете да се ожените тук.

Едва успях да се съвзема:

— Вие… Вие сте ангел, пасторе!

— Знам — отвърна той, като се усмихна някак многозначително.

Когато Гавраил забеляза, че това ми направи впечатление, ме подкани да си вървя.

— Хайде, преди да съм размислил.

Скочих облекчено и забързах към вратата. Мимоходом погледът ми попадна върху друга картина, изобразяваща възкресението на Исус. И си помислих: „Този изглежда така, сякаш ей сега ще запее Stayin ’Alive“1.

Глава 2

— Нали ти казах, че пастор Гавраил е много мил човек — каза Свен, докато масажираше краката ми на дивана в нашата сладка малка мансарда. Той правеше това — за разлика от всички останали мъже — с огромно удоволствие, което аз отдавах на някакъв генетичен дефект. Бившите ми гаджета ме масажираха не повече от десет минути и срещу тази самоотвержена услуга искаха секс. Особено поклонникът на стюардесите Марк, за когото се надявах, че в ада с него ще се заемат изключително изобретателни демони, посветени в древното изкуство на кастрирането.

Преди да се запозная със Свен в средата на трийсетте си години, бях сингъл и нямах сексуален живот. Всеки път, когато видех жени с деца, усещах тиктакането на биологичния си часовник. И всеки път, когато тези капнали от умора майки ми се усмихнеха състрадателно и ми заявяха, че само децата карат една жена да се чувства щастлива, пълноценна и удовлетворена, крехкото ми самочувствие окончателно се сриваше. В такива моменти можех да се успокоя само с една песничка, която бях съчинила специално за ситуации като тази: „Нямам стрии, хахаха, бременна не съм била! Нямам стрии, хахаха, бременна не съм била!“

Вече бях започнала да се примирявам с факта, че ще свърша като някоя от онези старици, които случайно биваха намирани от фирмите за разчистване на вехтории седем дни след смъртта им, започнали вече да се разлагат в своя двустаен апартамент, и тогава срещнах Свен.

Преди това в едно малентско кафене се разминах с една изключително нервна новоизлюпена майка, пеейки малко недискретно своята песен за стриите. Щастливата, реализирала се в живота майка, ми показа колко всъщност е уравновесена: плисна кафето си в лицето ми. Аз се олюлях, паднах и се ударих в ръба на една маса. Разцепих си челото, хукнах с първото срещнато такси към болницата и бях приета от Свен. Той работеше там като болногледач и не блестеше с особена хубост — по тази точка си пасвахме идеално. Когато при зашиването на раната се разплаках, той ми подаде носна кърпичка. Когато се завайках за петното по хубавата ми блуза, той започна да ме утешава. А когато му ...

Быстрая навигация назад: Ctrl+←, вперед Ctrl+→