Цялото кралско войнство
0%

Читать онлайн "Цялото кралско войнство"

Автор Уоррен Роберт Пенн

Робърт Пен Уорън

Цялото кралско войнство

Глава първа

Град Мейсън

Дотам се стига по шосе 58, което води на североизток от града, шосе хубаво и ново. Поне беше ново в онзи ден, когато ние минахме по него. Гледаш шосето напред, опънато като конец по протежение на много и много мили, и то лети срещу теб с черната линия по средата, която лъщи като разтопен катран върху бялото бетонно платно, а над това бяло платно трепти мараня, тъй че виждаш ясно само черната линия, която лети и лети срещу теб под свистенето на гумите, и ако не откъснеш поглед от нея, ако не поемеш дълбоко дъх няколко пъти и не се плеснеш здравата по врата, ще изпаднеш в унес и ще се стреснеш едва тогава, когато дясното предно колело увисне над канавката — ще се стреснеш и ще се опиташ да върнеш колата на бетонното платно, но няма да можеш, защото то е високо като тротоар, и когато колата вече излита от него, може би ще посегнеш да изключиш запалването. Но няма да успееш, разбира се. А после негърът, който прекопава памук на една миля от шосето, ще вдигне глава, ще види тънкия стълб черен дим, виещ се над отровно-жлъчнозелената памучна плантация, нагоре към убийствената метална синева на нажеженото небе, ще вдигне глава и ще каже: „Господи, помилуй, още един се пречука.“ И негърът на съседния ред ще откликне: „Господи, помилуй“, а първият ще се подсмихне и мотиката отново ще се вдигне, проблясвайки на слънцето като хелиограф. А след няколко дни момчетата от пътното ще маркират това място, като забият в черната пръст край бетона железен прът с метален квадрат на него, метален квадрат, боядисан бяло, а върху бялото — череп и кръстосани кости, изписани с черно. По-късно над треволяка ще израсне бръшлян и ще се увие около железния прът.

Но ако се сепнеш навреме и не излетиш от шосето, ще продължиш да се носиш напред в маранята и сегиз-тогиз от тази мараня ще изскача насреща ти някоя кола и ще профучава край теб с такъв шум, сякаш самият господ-бог събаря с голи ръце ламаринен покрив. Далеч напред, на хоризонта, където памучните плантации преливат в бялото небе, бетонът ще лъщи и проблясва, сякаш шосето е заляно с вода. И ти ще се носиш натам, а то все ще бяга пред теб, това светло мокро петно, недостижимо като мираж. И край тебе ще прелитат малките бели метални квадрати с череп и кръстосани кости. Защото това е край, в който векът на двигателя с вътрешно горене отдавна е встъпил в правата си. В който всяко момче е Барни Олдфийлд, а момичетата носят муселин, батиста и везмо, но не и гащи — поради климата, — и имат гладки личица, пред които сърцето ти тръпне, а когато се возят в автомобил и насрещният вятър вдига косите им от слепоочията, там виждаш да се гушат светли капчици пот; момичетата седят дълбоко в седалките, превили тесните гръбчета, с високо вдигнати и малко разтворени колене, та да им вее хлад от вентилатора на двигателя — ако това изобщо може да се нарече хлад, в който миризмата на бензин, на прегрети спирачки и евтино уиски е по-сладка от най-сладкото благоухание. В който осемцилиндровите зверове режат с рев завоите по червените хълмове и пръскат чакъла като вода, а когато слязат в равнината и стъпят на новото шосе — бог да е на помощ на пътниците.

Напред и напред по шосе 58 и ето че пейзажът се променя. Няма я вече равнината с големите памучни плантации, няма ги дъбовете около онази голяма къща, нито белосаните колиби, досущ еднакви, наредени край плантациите, чийто памук расте до самия им праг, на който седи малко негърче и смучейки палец, гледа минаващите коли. Сега всичко това е останало назад. Сега наоколо се виждат само червени хълмове, къпини край оградите, дъбаци по долчините и тук-таме млади борови горички, ако не са ги палили, за да отворят пасище за овцете, а ако са ги палили, стърчат черни дънери. Памучни посеви има само по склоновете на хълмовете, просечени от оврази. Листата на царевицата са вече пожълтели и клюмнали.

Някога по тия места е имало големи борови гори, но те отдавна са изсечени. Дошли ония типове тук и построили дъскорезници, прокарали теснолинейка, сковали лавки за продажба на кредит и започнали да плащат по долар на ден и тогава зарад този долар из гората плъпнал народ, заприиждал народ бог знае откъде, заприиждал с каруци, натоварени със скринове и кревати — на дъното сгушени четири-пет дечурлига, а друго бозае от гърдата на съсухрената вече майка, свила се на седалката с шапчица на глава и пожълтели от енфието венци. Трионите запели тънко-тънко, лавкаджията започнал да мери меласа и солена сланина и да пише вересиите в голямата книга и така доларът на северняка и овчедушието на южняка се заели да лекуват дружно раните от четиригодишната братоубийствена разпра и всичко вървяло по мед и масло. Докато един хубав ден се оказало, че няма вече борови гори. Тогава вдигнали дъскорезниците. Трасето на теснолинейката обрасло с трева. Народът разковал лавките и отмъкнал дървения материал за огрев. Нямало вече по долар на ден. Началствата се разотишли с брилянтени пръстени на ръцете и скъпи черни костюми на гърба. Но мнозина от този народ останали тук — да гледат как дърветата се врязват все по-дълбоко в червената глина. А част от тези мнозина със своите потомци и наследници се заселили в Мейсън — има-няма четири хиляди души.

Когато влизаш в града по шосе 58, минаваш покрай маганджийницата, електростанцията и редицата негърски колиби, пресичаш с друсване железопътната линия и продължаваш по улица, застроена с варосани някога къщички с безвкусна, сладникава резба по стрехите над верандите и с ламаринени покриви; листата на дърветата в дворовете им са клюмнали неподвижни от жегата, но в това мъртвило внасят живот мухите, чието бръмчене долита до слуха ти над приглушения шепот на колата с осемдесет конски сили и висящи клапани (или каквато е там), която сега се мъкне с четиридесет мили в час.

В такова състояние намерих Мейсън, когато бях там последния път — близо преди три години, през лятото на 1936 г. Аз бях в първата кола, в кадилака, заедно с Шефа, с господин Дъфи, съпругата и сина на Шефа и Захарчо. Във втората кола, която бе лишена от дискретната елегантност на нашата, напомняща кръстоска между катафалка и презокеански параход, но все пак не би ви накарала да се червите на паркинга пред местния клуб, се намираха репортьорите, един фотограф и Сади Бърк, шефската секретарка, чиято задача бе да следи те да са достатъчно трезви за да могат да си гледат работата.

На волана на кадилака беше Захарчо и да го наблюдаваш, беше истинско удоволствие. Или по-точно, щеше да бъде истинско удоволствие, ако човек би могъл да се откъсне от мисълта какво ще представляват тези два тона скъпа машинария след две-три преобръщания при скорост осемдесет мили и да съсредоточи изцяло вниманието си върху координацията на движенията, сатанинския хумор и светкавичната пресметливост, които демонстрираше Захарчо, когато задминаваше каруца със сено при идваща насреща цистерна и се провря през тясната пролука между двете по такъв начин, че хвърли в ужас водача на цистерната и обърса сополите на мулето. Но Шефа умираше за такова нещо. Той винаги седеше отпред и поглеждаше ту скоростомера, ту шосето и дори се ухили на Захарчо, когато колата профуча между муцуната на мулето и цистерната. В такива случаи главата на Захарчо потрепваше както винаги, когато в гърлото му се натрупваха думи, а не можеха да излязат.

— К-к-к-к… — задавяше се той и от устата му хвърчаха слюнки като от пръскачка. — К-к-к-к-коп-лето, н-н-не м-м-ме — тук вече той опръскваше цялото предно стъкло, — н-н-не м-м-ме ли в-в-вижда!

Захарчо не можеше да говори, но умееше да се изразява, когато натискаше педала за газта. Той не би могъл да спечели един колежански диспут, пък и едва ли някой би се заел да спори с него. Във всеки случай не и човек, който го познава и е виждал как борави със своя автоматичен 9,65 милиметров, който неизменно стърчеше под лявата му мишница като някакъв тумор.

Вие положително сте помислили от името, че Захарчо е негър. Но не. Той беше ирландец, и то от дребосъците. На ръст бе едва пет фута и два инча и вече оплешивяваше, въпреки че нямаше повече от двайсет и седем-осем години. Винаги носеше червени вратовръзки, а под вратовръзката и ризата — католически медальон на верижка и аз се надявах от дън душа, че на него е изобразен свети Христофор и че свети Христофор няма да ни остави. Фамилното му име беше О’Шийн, но му викаха Захарчо, защото много обичаше захар. Влезеше ли в ресторант, прибираше всичката захар от купичката. Джобовете му вечно бяха натъпкани с бучки захар и когато извадеше някоя бучка, за да я лапне, по нея се виждаше полепнал сив мъх, какъвто се образува в джобовете, и ситен тютюн, изръсил се от цигарите. Хвърляше бучката през барикадата на ситните си криви черни зъби и когато започваше да я смуче, сухите му ирландски бузи хлътваха навътре и той заприличваше на измършавял Леприкон — прословутото старо джудже от ирландския фолклор.

Шефа седеше отпред при Захарчо и току поглеждаше скоростомера, а до него седеше Том, неговото момче. Том беше тогава осемнайсет или деветнайсетгодишен — не помня точно, — но изглеждаше по-голям. Не беше много висок, но имаше вече съвсем мъжко телосложение и главата му стоеше на раменете по мъжки, а не стърчеше напред на тънка шия, както бива при такива младоци. Още в училище си беше спечелил слава като играч на ръгби, а предишната есен беше станал звездата в отбора на първокурсниците от университета в нашия щат. За него писаха вестниците, и то с основание. Той знаеше, че е добър. Знаеше, че е знаменитост и това проличаваше веднага — достатъчно бе да погледнеш гладкото му, красиво, загоряло лице и долната челюст, която хладно и отмерено се справяше с дъвката, сините му очи, ...




През 1946 г. Робърт Пен Уорън издава най-известният си роман - "Цялото кралско войнство".     Против
0%
През 1946 г. Робърт Пен Уорън издава най-известният си роман - "Цялото кралско войнство".     Против
0%