Краят на нощта
1%

Читать онлайн "Краят на нощта"

Автор Парсонс Тони

Тони Парсънс

Краят на нощта

На Дейвид Морисън от Хонконг

Първа част

1977 — Не съвсем ангел

1.

Спряха го на митницата. Как няма да го спрат? Тери приличаше на човек, от когото могат да се очакват единствено неприятности.

Беше блед от недоспиване и един Господ знае от какво още, сакото му бе от магазина за дрехи втора ръка „Оксфам“, тениската от нюйоркския пънк клуб Си Би Джи Би, дънките „Левис“ не бяха виждали вода от деня, когато ги купи и се вмъкна с тях в банята (майка му се разписка, че щял да пипне някоя пневмония, а баща му заяви, че бил мръднал), ботуши от „Док Мартенс“ и — ореолът на гордостта му — къса щръкнала коса, боядисана доста нескопосано в черно с нещото, наречено „Гарваново крило“, което бе открил на щанда за дамска козметика в „Бутс“.

— Митническа проверка, господине.

Това господине бе насочено като оръжие, прозвуча като подигравка. Като че ли някой би нарекъл Тери господине. Единият от двамата митничари, почти чукнал трийсетака, бе с плътни рошави бакенбарди и тънки мустачки, също като футболист от „Кингс Роуд“, който се опитва да е в крак с модата, а другият, някакво изкопаемо, бе на възраст поне колкото бащата на Тери, само дето му липсваше чарът на стария.

— Откъде се връщате, господине?

Въпроса зададе дъртофелът, изпънал гръб, очевидно повлиян от всички години, прекарани в униформа.

— От Берлин — отвърна Тери.

Младият, космат като герой на Дикенс, вече се бе заровил в сака „Пума“ и вадеше тениска с надпис „Бог да спаси кралицата“, сребрист касетофон, резервни батерии, микрофон и чифт слипове.

Майката на Тери често повтаряше, че човек никога не знае кога ще те хванат по бели гащи.

— Берлин, значи? Там сигурно е много хубаво по това време на годината — подхвърли онзи с бакенбардите и старият войник се подсмихна. Май си въобразяваха, че имат чувство за хумор. Да не би да се вземаха за легендарното британско дуо Ерик и Ърни от „Терминал Три“?

Старият войник отвори дебелия син паспорт на Тери и се опули. Бледият младеж с черна коса пред него нямаше почти нищо общо с моменталната снимка, достойна за някой престъпник, правена в предишния му живот, когато ходеше с безлична провиснала кестенява коса и все още живееше при мама и татко, докато работеше във фабриката за джин и обикаляше по цял ден зареян в мечти как час по-скоро да се измъкне от сивотата.

На тъпата снимка Тери се взираше към света изпод нескопосана подстрижка, щръкнала уж като на Род Стюарт, въпреки че бе по-скоро като на Дейвид Хил от „Слейд“. Дори се виждаше, че е леко загорял. Беше се снимал, когато все още тръпнеше в очакване да навлезе в истинския си живот. Бузите му пламтяха, когато старият войник затвори паспорта.

Оня с бакенбардите ровеше все по-дълбоко в сака и Тери се сви, защото митничарят се бе докопал до неща, които бяха особено важни за него: извади брой на „Пейпър“ отпреди две седмици с един от пионерите на пънка, Джо Стръмър, на първа страница, красив и обречен като Лорънс Харви в „Стая на върха“. Разгърна страниците, огледа недоумяващо рубриките, посветени на новостите, и заглавията, които не му говореха абсолютно нищо.

„Тазгодишният Костело“. „Доказателства за «Токинг Хедс»“. „Канадските рокаджии «Бахман-Търнър Овърдрайв» се разпадат“. „“Мъди Уотърс" — нови засечки". „Мюзикълът «Фани» за кеф“.

Започна да прелиства „Пейпър“. Дори не погледна материала на централната двойна страница, посветен на „Клаш“, писан от Скип Джоунс, най-великия музикален критик на света, но насочи вниманието си — като че ли това бе най-важното! — към обявите, когато стигна до тях.

— „“Дърти Дик Рекърдс" — осигурете си дозата." — прочете оня с бакенбардите и изкриви погнусено устни. — На това му се вика пълна отврат.

Метна „Пейпър“ встрани и бръкна още по-дълбоко, за да извади опърпания брой на първия сборник есета на Том Улф, в който Тери бе подчертавал цели параграфи, а след това измъкна и нещо безценно — касетките с интервюто, което Тери бе взел от легендарната рок звезда Даг Уд, единствения на „Удсток“, когото публиката бе освиркала и прогонила от сцената.

Тери наблюдаваше как оня с бакенбардите подмята касетката, все едно че е безполезен подарък, с който се е сдобил на някоя бензиностанция, и му се прииска да каже на копелдаците да вървят да направят нещо полезно, като например да се заемат да спипат терорист номер едно, Карлос Чакала.

След това прецени, че така само ще си изпроси пълно претърсване, затова прехапа устни, стегна мускулите на бедрата и се запита колко ли дълго ще го чака гаджето му.

Целта на пътуването ви, господине? — попита старият войник.

— Журналист съм.

Все още страшно се кефеше, когато изричаше тези думи — вече девет месеца бе на тази работа и се вълнуваше всеки път, когато видеше името си под заглавието, особено ако бе придружено с маломерната снимка, която понякога слагаха. Това бяха дребни неща, но те доказваха, че Тери се превръща в човека, който винаги бе искал да бъде. Тези тук не можеха да го спрат.

— Журналист, значи? — повтори мъжът и в гласа му се прокрадна нотка на подозрение, все едно се опитваше да му намекне, че истинските журналисти са облечени в костюми, носят вратовръзки и стискат в ръка дипломатически куфарчета, на всичкото отгоре са разни старци или поне бая по-дърти от него.

— И за какво пишете?

Тери му се усмихна.

Беше краят на лятото на 1977 година и във въздуха витаеше нещо, което се усещаше из клубовете и звуците му се носеха от всяко радио. И ето че изведнъж животът отново му се стори прекрасен, както преди десет години, през шейсетте, когато Тери бе още дете и родителите му бяха убедени, че „Бийтълс“ са добри момчета.

За какво пишеше ли? Пишеше за начина, по който всичко в живота се променя. От прическите до панталоните и какво ли още не.

За какво пише, а?

Този лаф си го биваше.

Тери си спомни, че съвсем наскоро британският рок музикант Рей Дейвис бе признал, че му идвало да си изплаче очите всеки път, когато попаднел на нечия музикална колекция, защото било наистина трогателно да проследиш личните предпочитания на даден човек, неподправени, открити, поостарели с течение на годините, защото ако държиш на тези неща, то всичко става ясно от издрасканите плочи и поизмачканите обложки, всичко лъсва — и надеждите, и копнежите на тайната ти малка вселена, и всичко, към което младото ти сърце е било устремено и което е желало, от което се е нуждаело, за което е тръпнело.

— Пиша за музика — отвърна Тери.

Мисти го чакаше в залата за посрещачи.

Забеляза я, преди тя да го види. Беше му приятно, когато ставаше така. Бе един от най-любимите му мигове в живота — да я зърне, преди тя да е узнала за присъствието му.

Мисти. Тя бе неговата любима с медноруси коси и котешко лице. Бе висока, слаба, облечена в семпла бяла рокля, комбинирана с груби моторджийски ботуши.

Напоследък момичетата много налитаха на тази нова мода и съчетаваха нещо подчертано женствено — миниполичка, мрежест чорапогащник, високи токчета, дреха като семплата бяла рокля на Мисти — с нещо крещящо мъжко: — груби обувки от „Док Мартенс“, кожени яки или гривни, обсипани с капси, моторджийските ботуши на Мисти. Не се свеняха да подчертаят сексуалността си, мислеше си Тери, предизвикваха те да ги забележиш и безмълвно питаха какво смяташ да направиш по въпроса. Това наистина бе нова мода.

На рамо бе преметнала сака с фотоапарата. На едната презрамка, където човек очаква да види някоя пъстра пластмасова дрънкулка, миниатюрна кукла или на героя от сериала „Щастливи дни“, Фонци, или на Хан Соло, висеше чифт белезници — фалшиви белезници, обвити в розова кожа от норка. На пръв поглед бе трудно да се определи дали са от магазин за играчки или от някой сексшоп.

Мисти с нейните фалшиви белезници от розова норка. Тери въздъхна, когато я видя.

Тя бе като момиче от страниците на някое списание. Не, беше жена — вече не се казваше момиче, това бе другата новост, бе недопустимо да наречеш която и да е „момиче“, задължително трябваше да е „жена“, макар да бе очевидно, че тези млади създания са все още момичета. Мисти му обясни защо трябвало да е така — свързано било със „задушаващата тирания на мъжете“, както тя се изрази.

Странна работа, каза си Тери.

Да, тя наистина бе като птичката — жената — в онзи роман на Томас Харди, дето го учиха в гимназията в годината, когато заряза учението и започна работа във фабриката. „Далеч от безумната тълпа“. Мисти бе като жената в романа — на пръв поглед нежна и женствена, ала прикрила стоманена твърдост. Батшеба. Такава бе Мисти. Истинска Батшеба в бяла рокля, с моторджийски ботуши, неповторима Батшеба Евърдин с чифт фалшиви белезници от розова норка.

Тя все още не го бе забелязала, и докато я наблюдаваше как се взира в тълпата непознати лица, сърцето му преля от щастие. В следващия момент тя срещна погледа му и заподскача на място, възторжена, че го вижда отново след дългата раздяла.

Повече от седмица!

Тя се наведе, промъкна се под надписа „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и се втурна към него. Не бе от хората, които се съобразяваха с надписи и забрани, крачеше през света, сякаш имаше пълното право да бъде там — където и да е, навсякъде. Също като героиня от роман, също като момиче от някоя песен.

— Виж, Тел — започна тя.

Държеше последния брой на „Пейпър“. Бе излязъл преди почти цяла седмица, а кой ...




„Краят на нощта“ е роман за всичко, в което вярваме, докато сме млади: за секса, любовта и рокендрол
1%
„Краят на нощта“ е роман за всичко, в което вярваме, докато сме млади: за секса, любовта и рокендрол
1%