Читать онлайн «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ»

ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ

1

ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ СИ КУПУВА КОМПЮТЪР,

 КОЙТО НЕ Е КОМПЮТЪР

Уве е на петдесет и девет.

Кара сааб. Той е от онези, които сочат с пръст хората, които не харесват, сякаш са крадци, а пръстът му е като полицейско фенерче. Застава ма щанда на магазин, където собственици на японски автомобили идват да си купят бели кабели. Уве оглежда продавача дълго, преди да разтърси под носа му средно голяма бяла кутия.

– Значи на това му се казва Опад? – пита той.

Продавачът, млад човек, чийто индекс на телесната маса

със сигурност е едноцифрено число, започва да се чувства неловко. Личи му, че едва потиска желанието си да изтръгне кутията от ръцете на Уве.

– Точно така. Това е айпад. Не го разтърсвайте така...

Уве поглежда скептично кутията, сякаш е нещо подозрително, като например кутия, яхнала мотопед, облечена в долнище на анцуг и току-що е нарекла Уве „пич“, след което предлага да му продаде часовник.

– Ясно. Значи е компютър, а?

Продавачът кима. След това се поколебава и поклаща глава.

– Да... всъщност искам да кажа, че това е айпад. Някои хора го наричат таблет, а други – устройство за сърфиране. Можете да го приемете като...

Уве поглежда продавача, сякаш младежът току-що е започнал да говори отзад напред, а след това отново разтърсва кутията.

– Ама става, нали?

Продавачът кима объркано.

– Да. Или... какво имате предвид?

Уве въздиша и започва да обяснява бавно, изрича думите така, сякаш единственият проблем е нарушеният слух на противника му.

– Става ли? Хубав компютър ли е?

Продавачът се почесва по брадичката.

– Ами... да... много е хубав... Зависи обаче какъв компютър искате.

Уве го поглежда злобно.

– Искам компютър! Най-обикновен тъп компютър!

Известно време и двамата мълчат. Продавачът прочиства гърло.

– Ами... това не е най-обикновен компютър. Не предпочитате ли...

Продавачът млъква и изглежда, търси дума, която човекът срещу него ще разбере. След това прочиства отново гърлото си.

– . . лаптоп ли?

Уве клати глава като обезумял и се надвесва наежено над щанда.

– Не, не искам лаптоп. Искам компютър.

Продавачът кима с разбиране.

– Лаптопът е компютър.

Уве го поглежда обидено и забива пръст в щанда.

– Да не би да мислите, че не знам?

Следва ново мълчание, сякаш двама гангстери неочаквано са разбрали, че са забравили да вземат пищовите си. Уве гледа кутията дълго, сякаш я чака да направи самопризнание.

– Откъде се вади клавиатурата? – изръмжава най-сетне той.

Продавачът отрива ръце в ръба на щанда и започва да се поклаща нервно от крах на крах, както често правят младежите в аутлетите на дребно, когато започва да им става ясно, че нещо ще им отнеме значително повече време, отколкото са очаквали.

– Всъщност този няма отделна клавиатура.

Уве размърдва вежди.

– Естествено – съска той. – Защото трябва да се купи като „екстра“, нали така?

– Не, имах предвид, че компютърът няма отделна клавиатура. Всичко се управлява от екрана.

Уве клати недоверчиво глава, сякаш току-що е станал свидетел как продавачът е заобиколил щанда и е облизал стъклената витрина.

– На мен обаче ми трябва клавиатура. Разбирате ли?