Читать онлайн «Алена кралица»

Виктория Айвярд

Алена кралица

(книга първа от "Алена кралица")

Първа глава

Мразя Първия петък. Заради него селото се препълва с народ, а сега, в жегата насред разгара на лятото, това е последното, което ни трябва. На сянка не е толкова зле, но вонята на тела, плувнали в пот от сутрешната работа, е достатъчна, за да пресече млякото. Въздухът трепти от горещина и влага и дори локвите от вчерашната буря са горещи с въртящи се в тях ивици от нефт в цветовете на дъгата.

Пазарът започва да се опразва, докато всички затварят сергиите си за деня. Търговците са разсеяни, небрежни и ми е лесно да взема каквото си поискам от стоките им. Когато приключвам, джобовете ми са издути от дребни дрънкулки и си имам ябълка за из път. Не е зле като за няколко минути работа. Когато тълпата от хора се раздвижва, се оставям да бъда понесена от човешкия поток. Ръцете ми се стрелкат навътре и навън и никое докосване не трае повече от миг. Няколко книжни банкноти от джоба на мъж, гривна от китката на жена – нищо прекалено голямо. Селяните са твърде заети да се тътрят покрай мен, за да забележат джебчийка сред тях.

Високите, издигнати върху подпори постройки, на които е кръстено селото – Стилтс, Подпорите, много оригинално, няма що – се издигат навсякъде около нас три метра над калната земя. Пролетно време по-ниският бряг е под водата, но точно сега е август, когато обезводняването и опасността от слънчев удар дебнат из селото. Почти всеки очаква с нетърпение Първия петък, когато работата и училището приключват по-рано. Но не и аз. Не, аз бих предпочела да съм в училище, без да научавам нищо, в пълна с деца класна стая.

Не че ще съм в училище още много дълго. Осемнайсетият ми рожден ден наближава, а с него – и военната повинност. Не чиракувам при занаятчия, нямам работа, така че ще ме изпратят на война като всички други безделници.

Нищо чудно, че не е останала работа, при положение че всеки мъж, жена и дете се опитва да се откопчи от постъпването в армията.

Братята ми заминаха на война, когато навършиха осемнайсет, и тримата – изпратени да се бият с езерняците. Единствено Шейд умее да пише сносно и ми изпраща писма, когато може. Не съм получавала вест от другите си братя, Брий и Трами, от повече от година. Но липсата на новини е добра новина. Семействата може и с години да не чуят нищо и накрая да открият синовете и дъщерите си на прага, прибрали се у дома в отпуск или понякога щастливо уволнени. Обикновено обаче получавате писмо от тежка плътна хартия, подпечатано с печата с кралската корона върху него, което съдържа кратко изречение в стил „Благодарим ви за живота на детето ви“. Може дори да ви изпратят и няколко копчета от разкъсаните им протрити униформи.

Бях на тринайсет, когато Брий замина. Той ме целуна по бузата и ми даде един-единствен чифт обици, който да си поделим със сестричката ми Гиза. Представляваха полюшващи се стъклени мъниста в мъгливо розовия цвят на залеза. Онази нощ си пробихме сами ушите. Трами и Шейд спазиха традицията, когато заминаваха. Сега и двете с Гиза имаме по едно ухо, окичено с по три мънички камъчета, за да ни напомнят за братята ни, сражаващи се някъде. Не повярвах истински, че ще трябва да заминат, не и докато легионерът в излъсканата си броня не се появи и ги отведе един след друг. А тази есен ще дойдат за мен. Вече започнах да спестявам – и да крада – за да купя обици на Гиза, когато тръгна.