Брандън Сандърсън
Зарево
Пролог
Гледах изгрева на Злочестие.
Тогава бях шестгодишен и стоях в нощта на балкона на нашия апартамент. Все още съм в състояние да си спомня как старият климатик трака в прозореца до мен и заглушава плача на татко. Преуморената машина надвисваше над множество етажи и ръсеше вода като пот от челото на самоубиец. Беше развалена — пускаше въздух, но не охлаждаше нищо. Майка ми често я спираше.
След смъртта ѝ баща ми я остави включена; казваше, че му било по-прохладно, ако работи.
Свалих плодовия си сладолед и примижах към странната червена светлина, изгряла като нова звезда на хоризонта. Само дето никоя звезда никога не е бивала тъй ярка или
Същата нощ Злочестие заля града с особена топла светлина. Стоях там — сладоледът се топеше, лепкавата течност се стичаше по пръстите ми — докато гледах целия ѝ изгрев.
После се понесоха писъците.
Част първа
1.
— Дейвид?
Гласът дойде от слушалката ми.
Отърсих се от унеса си. Отново се бях загледал в Злочестие, ала от изгрева ѝ бяха изминали почти тринадесет години. Вече не бях хлапе, у дома при баща си; не бях дори и сирак на работа във фабриката за боеприпаси в подземните улици.
Бях Възмездител.
— Слушам — отвърнах аз, нарамих пушката и прекосих покрива. Беше нощ и се кълна, че от светлината на Злочестие виждах всичко в червен оттенък — макар тя никога повече да не бе тъй ярка, както през първата вечер.
Пред мен се простираше центърът на Нюкаго, а повърхностите му отразяваха светлината на звездите. Тук всичко беше стомана.
Като киборг от бъдещето с одрана кожа. Само че, нали разбирате, не убива. Добре де, и въобще не е жив.Стоманеното сърце вече беше мъртъв, а ние си бяхме върнали надземните улици на Нюкаго — включително много от удобствата, които онези от елита пазеха само за себе си. Можех всеки ден да вземам душ в своя собствена баня. Почти не знаех какво да правя с такъв разкош.
Освен, разбирате ли, да не воня.
Нюкаго най-после бе свободен.
Моя работа беше да гарантирам да остане така.
— Нищо не виждам — прошепнах и коленичих до ръба на покрива. Носех слушалка с безжична връзка към мобилния ми телефон. Малка камера на слушалката позволяваше на Тиа да вижда каквото виждам аз, а слушалката бе достатъчно чувствителна, за да улавя думите ми, дори и когато говорех много тихо.
— Продължавай да наблюдаваш — обади се Тиа по линията. — Коуди докладва, че Проф и целта са потеглили в твоята посока.
— Тук е спокойно — прошепнах аз. — Сигурна ли си…
Покривът току до мен експлодира. Изскимтях и се претърколих назад, щом цялата сграда се разтърси, а взривът пръсна около мен парченца натрошен метал.
— Искри! — кресна Коуди по връзката. — Тя ме заобиколи, момко. Идва откъм северната ти страна…
Гласът му се загуби, когато друг сияен енергиен удар изникна откъм земята и откъсна страната на покрива близо до укритието ми.