Читать онлайн "Бог на императори"

автора "Гай Гэвриэл Кей"

  • Aa
    РАЗМЕР ШРИФТА
  • РЕЖИМ

Annotation

Вълнуващият завършек на "Пътуване към Сарантион"

Призован от император Валерий, Криспин, прочут майстор на мозайки, е пристигнал в приказния град Сарантион. Тук той жадува да осъществи творческите си амбиции на купола на величествения храм, издигнат от императора като завещание за поколенията.

Но красотата и уединението на неговия труд не могат да го предпазят от сарантийските интриги. Градът кипи от слухове за война и заговори, а нощем по улиците загадъчно проблясват и гаснат неземни огньове. Валерий се взира на запад към отечеството на Криспин с намерението да обедини отново империята — план, който може да има гибелни последствия за обичаните от Криспин хора.

В Сарантион обаче верността винаги е нещо сложно, защото съдбата на Криспин се е преплела с тази на Валерий и неговата императрица, както и на кралица Гизел, неговата бивша владетелка, приела доброволно самоизгнание в Сарантион. А сега е пристигнал и още един пътник — този път от изтока — лекар, решен да остави своя диря в променливите коварни течения на страст и жестокост, които ще предопределят съдбата на империята.

***

„Бог на императори" е възхитителна. Не съм и очаквал друго от Гай Гавриел Кай

Робърт Джордан

"Сложно и пищно! "Бог на императори" разкрива майстор в действие… Вече завършена, "Сарантийска мозайка" заема своето място като върхово историческо фентъзи, съчетало алтернативна история и възвисена фантазия, за да се сътвори един странен и все пак познат свят".

Локус

Гай Гавриел Кай — Сарантийска мозайка: Бог на императори #02

Благодарности

I

1

2

3

4

5

6

II

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

Епилог

Няколко думи за Сарантион

Обработка The LasT Survivors

Сканиране и разпознаване: sqnka, 2018

Корекция и форматиране: sqnka, 2018

Информация за текста

notes

1

Гай Гавриел Кай — Сарантийска мозайка: Бог на императори #02

На Сам и Матю,

„пеещите майстори на душата ми“.

Това е за тях, отначало и докрай.

Благодарности

„Сарантийската мозайка“ е вдъхновена и отчасти съградена около напрежението в късноантичния свят между градските стени и дивото пространство. За запознанството ми с тази диалектика (и нейните обрати) съм задължен на авторитетния труд на Саймън Шама „Пейзаж и памет“. Същият труд ме запозна и с литовския див бик, със символизма, който го обкръжава, което роди моя зубир.

Общите и конкретни трудове, цитирани в „Пътуване към Сарантион“, са опората и на този втори том, а Йейтс си остава властващ дух, в епиграфа и навсякъде другаде.

Сега е редно да добавя и великолепния труд „Помагащата ръка: Човек й рана в Древния свят“ на Гуидо Мажно. За Персия и нейната култура книгите на Ричард Н. Фрай и Оливър Харпър ми бяха безкрайно полезни. По въпросите на трапезния етикет бях подпомогнат от текста и коментара на Архистрат на Уилкинс и Хил, наред с трудовете на Ендрю Долби и Магуелън Тусен-Самат. Въпросите на свръхестественото са изследвани в книги на Гагър, Кикхефер и Флинт, и в сборник есета, издаден от Хенри Магуайър за изследователския център Дъмбъртън Оукс във Вашингтон. Дъмбъртън Оукс също така осигури преводи на византийски военни трактати, доклади, изнесени на различни симпозиуми, и много вдъхновяващи артефакти в постоянната им колекция.

На по-лично ниво в голяма степен бях облагодетелстван от уменията, приятелството и ангажираността на Джон Джаролд, Джон Дъглас и Скот Селърс; и съм задължен заради грижливия и съчувствен поглед на моята редакторка на двата тома от този труд, Катрин Мейджърибенкс. Дженифър Баркли в „Уестуд Криейтив Артист“ привнесе интелект и необходимия усет за ирония при справянето с все по-сложните чуждоезични текстове. Рекс Кай, както винаги, предложи навременен и ясен коментар, особено (но не само) по медицински теми.

Искам също така да отбележа тук своята благодарност за окуражаването и постоянния интерес, предлагани ми от Леонард и Алис Коен вече от петнадесет години. Енди Патън е извор на идеи и поддръжка от още по-дълго време и в този случай особено съм му задължен за дискусиите за Равена и светлината, и различните прагове (и клопки), които трябва да се превъзмогнат, когато един романист се занимава с изобразителните изкуства.

Има още две лица, които продължават да са в центъра на моя личен свят и с това — на работата ми. Обичайните заподозрени, би могъл да каже някой, но подобно лекомислие би прикрило дълбочината на онова, което се надявам да изразя. Ето защо просто ще завърша тук със споменаването на Сибил и Лора, моята майка и моята съпруга.

* * *

И се върти ли върти в спирала…

I

ЦАРСТВА НА СВЕТЛИНА И МРАК

1

В разгара на първите бурни ветрове на зимата Царят на царете на Басания Ширван Велики, Брат на Слънцето и Луните, Меч на Перун, Бич за Черния Азал, напусна своя укрепен със стени град Кабад с голяма част от двора си и пое на юг и запад, за да огледа укрепленията си в тази част от земите, над които властваше, да принесе жертви на древния Свят огън на жреческата каста и да лови лъвове в пустинята. В първото утро на първия лов беше прострелян точно под ключицата.

Стрелата заседна дълбоко и никой от свитата му сред пясъците не посмя да се опита да я изтръгне. Царят на царете беше отнесен до близката крепост Керакек. Имаше силни опасения, че ще умре.

Ловните злополуки бяха обичайни. В басанидския двор имаше немалко мъже, въодушевени от ловната тръпка и непредпазливи с лъковете. Тази истина повишаваше силно вероятността за незабелязано покушение. Ширван нямаше да е първият цар, убит в суматохата на един царски лов.

Като предпазна мярка Мазендар, везир на Ширван, се разпореди тримата най-големи синове на царя, които бяха дошли с него на юг, да се поставят под наблюдение. Удобна фраза, прикриваща истината: всъщност те бяха задържани под стража в Керакек. Същевременно везирът изпрати конни вестоносци в Кабад със заповед за подобно задържане на майките им в двореца. До тази зима Ширван Велики беше властвал над Басания двадесет и седем години. Орловият му поглед беше ясен, сплетената му безупречно брада — все още черна, прашинка от сивината на старостта не беше се посипала по него. Можеше да се очаква нетърпение от страна на пълнолетните му синове, както и гибелни интриги между царските жени.

Простосмъртните хора можеха да търсят радост сред децата си, опора и утеха в семействата си. Битието на Царя на царете не беше като на другите смъртни. Нему се полагаше бремето на божествеността и владетелството, а Азал Врагът все дебнеше наблизо и вършеше черните си дела.

В Керакек тримата царски лекари, пътували с двора на юг, бяха призовани в стаята и застанаха до ложето на Великия цар. Един по един всеки от тях огледа раната и стрелата. Опипаха кожата около раната, опитаха се да извадят загнездилата се пръчка. Пребледняха от това, което откриха. Стрелите, използвани за лов на лъвове, бяха най-тежки от всички познати. Ако се откъртеха перата и стрелата се избуташе през гръдния кош и навън, вътрешните поражения щяха да са огромни и смъртоносни. А стрелата не можеше да се издърпа назад, толкова дълбоко беше проникнала, толкова широко бе желязното острие. Който и да се опиташе да я извади, щеше да разкъса плътта на царя и да изтръгне тленния му живот заедно с кръвта му.

Ако ги бяха завели при друг пациент в това състояние, всички лекари щяха да изрекат словата на официално оттегляне: „С това страдание не ще се боря“. Стореха ли го, никой не можеше да ги обвини в причиняване на смърт.

Разбира се, не им беше позволено да изрекат това, ако пострадалото лице е царят.

С Брата на Слънцето и Луните лекарите бяха принудени да приемат задължението да лекуват, да се преборят с онова, което са открили, и да се заловят с изцеряването на раната или болестта. Ако приет пациент умре, вината падаше на името на лекаря, както е редно. В случая с обикновен мъж или жена се налагаха глоби, като обезщетение за семейството.

В този случай можеше да се очаква лекарите да бъдат изгорени живи на погребалната клада на Великия цар.

Онези, на които се предлагаше лекарски пост в двора, с цялото съпътстващо го богатство и слава, знаеха това много добре. Ако царят беше издъхнал в пустинята, неговите лекари — тримата в тази стая, както и останалите в Кабад — щяха да са сред почетните опечалени от жреческата каста на траурните ритуали пред Святия огън. Сега беше друго.

Последвалият лекарски консилиум до прозореца мина шепнешком. Всички бяха обучени от своите наставници — преди много време за всекиго от тримата — на спокойно и невъзмутимо поведение в присъствието на пациента. При сегашните обстоятелства това спокойствие бе демонстрирано неубедително. Един по един те се проснаха пред болничното ложе, изправиха се, отново докоснаха черната стрела, китката на царя, челото му, погледнаха го в очите, които бяха отворени и гневни. Един по един изрекоха разтреперани онова, което трябваше да изрекат:

— С това страдание не ще се боря ...